Тя все още разглеждаше менюто, не бе видяла сестрите, но всеки момент щеше да избере това, което искаше да яде, и естествено щеше да вдигне глава. Дано да донесат пиенето. Да можеше този келнер някак да побърза, Лора не биваше да остава тъй, без нещо, с което да се занимава.
— Знаеш ли, мислех си — занарежда бързо Джон, — защо наистина утре не вземем колата, от гаража? Да отидем най-сетне до Падуа. Можем да обядваме там, да разгледаме катедралата, да видим надгробния камък на свети Антоний и фреските на Джото и да се върнем обратно покрай Брента и онези вили, дето ги превъзнасят в справочника.
Не си струваше да продължава. Вдигнала очи, Лора вече оглеждаше ресторанта и само след миг тихичко ахна. Искрено се изненада. В това той можеше да се закълне.
— Виж — каза тя, — колко невероятно! Ама наистина, нима е възможно!
— Какво? — попита сопнато Джон.
— Ето ги, там са. Моите симпатични възрастни близначки. Знаеш ли, те ни видяха. Сега гледат към нас. — Махна им с ръка, сияеща, доволна. Онази, е, която бе говорила в Торчело, кимна и се усмихна.
„Лицемерна стара кучка — помисли си той. — Сигурен съм, че са ни проследили.“
— Мили, трябва да отида и да им кажа няколко думи — рече нетърпеливо Лора, — просто да им съобщя колко бях щастлива целия ден, и то само благодарение на тях.
— За бога! Ето виж, носят кампарито. Пък и не сме поръчали нищо за ядене. Не можеш ли да изчакаш поне да се навечеряме?
— Само минутка — настояваше Лора. — Освен това не искам да се тъпча. — Тя дръпна картата с менюто. — За мен поръчай нещо малко. Ето това. Казах ти, че не съм гладна. После стана, размина се с келнера, който носеше питиетата, и се запъти право към масата в отсрещния край. Държеше се, сякаш бе видяла най-близки дългогодишни, приятелки. Надвеси се над масата, ръкува се и с двете, настани се на празния стол до тях, като говореше нещо и се усмихваше. Сестрите не изглеждаха изненадани. Познатата на Лора кимаше и й отговаряше, а сляпата седеше безучастна.
„Добре — помисли Джон, вече освирепял, — аз пък ще се натряскам тогава.“ И взе да се налива с кампари. Поръча си още едно и заедно с онова, което бе избрала Лора, посочи нещо съвсем неразгадаемо от картата с менюто.
— И бутилка „Соаве“ — добави той, — с лед, моля.
Вечерта, тъй или инак, бе опропастена. Очакваното задушевно празненство сега щеше да мине под знака на тягостни спиритуалистични видения. Горкичката малка Кристин, онези пак щяха да я насадят на масата до тях. Каква нелепост! Че нали ако беше жива, отдавна щеше да спи, капнала от умора. Горчивият вкус на кампарито подхранваше внезапно обхваналото го самосъжаление. Той не сваляше очи от групичката на масата в отсрещния ъгъл. Лора очевидно слушаше, а по-енергичната сестра ораторстваше. Сляпата седеше мълчаливо, извърнала към него ужасните си невиждащи очи.
„Измамница — помисли ей той, — тя изобщо не е сляпа. И двете са мошенички, а може би ще излезе, че наистина са преоблечени мъже, както първоначално се шегувахме в Торчело. Те просто следят Лора.“
Отпи от второто си кампари със сода. На празен стомах, и то едно след друго, двете питиета веднага то замаяха. Погледът му се замъгли. Лора все още продължаваше да седи на другата маса и от време на време задаваше въпроси, а енергичната сестра говореше. Келнерът се появи с яденето за Лора, помощникът до него носеше поръчката на Джон — някакво неизвестно нему блюдо, полято със сиво синкав сос.
— Синьората няма ли да се храни? — запита първият келнер, а Джон поклати мрачно глава и с треперещ пръст посочи масата отсреща.
— Кажете на синьората — изрече той внимателно, — че яденето й ще изстине.
Джон заби поглед в това, което бяха сложили пред него, и предпазливо го побутна с вилицата. Сосът се стече, откривайки две огромни кръгли парчета месо, по всяка вероятност варено свинско, подправено с чесън. Той сложи една хапка в устата си и започна да дъвче. Да, беше свинско, хубаво, сочно, пикантният сос леко сладнеше. Остави вилицата си, бутна настрани чинията и чак тогава видя, че Лора бе прекосила ресторанта и сядаше до него. Не му каза нищо. И по-добре, помисли си той, защото така му се повдигаше, че трудно би могъл да отговори. Не беше само от алкохола, а и от целия кошмарен ден. Лора започна да се храни, все още без да промълви. Изглежда, не забелязваше, че той не яде. Келнерът се позавъртя край стола му, явно обезпокоен, че гостът, изглежда, е направил грешка в избора си, и прибра дискретно чинията.