— Донесете ми зелена салата — измърмори Джон и дори тогава Лора не прояви учудване, нито пък го обвини, че е пил много, което би направила при по-нормални обстоятелства. Чак накрая, когато приключи с храната и само посягаше от време на време към виното си, а Джон, който вече не можеше да пие, като болен заек преживяше по малко от салатата, тя проговори:
— Мили, знам, че няма да повярваш, то наистина е малко страшно. Нали сестрите излязоха от ресторанта в Торчело, а после отишли като нас в катедралата, макар че в тълпата не сме ги забелязали. Там сляпата имала още едно видение. Кристин се опитвала да й каже нещо за нас, че ще бъдем в опасност, ако останем във Венеция. Кристин искала да заминем колкото може по-бързо.
„Това било значи — помисли си той. — Въобразяват си, че могат да ни командват както си искат. Оттук нататък ще имаме и този проблем. Да ядем ли? Да ставаме ли? Да си лягаме ли? Ще се допитваме до близначките. Те ще ни казват какво да правим.“
— Е? — обади се тя. — Защо мълчиш?
— Защото — отговори той — ти съвсем добре си преценила, че не им вярвам. Честно казано, според мен твоите две дърти сестрички са, най-меко казано, шантави. Очевидно нещо не са в ред и извинявай, сигурно ще ти стане криво, но истината е, че в твое лице те си намериха жертва.
— Не си справедлив — възрази Лора. — Те са искрени, усещам го. Сигурна съм, че е така. Напълно чистосърдечни бяха в това, което казаха.
— Добре. Приемам. Те са искрени. Но не значи, че са здравомислещи. Наистина, мила, срещаш тази старица за десет минути в тоалетната и тя ти казва, че сестра й видяла как Кристин седи с нас на масата. Ами че всеки човек с телепатични способности би могъл за секунди да разгадае подсъзнанието ти. Сетне, въодушевена от успеха си и естествено горда с качествата си на медиум, тя изпада във възторг от себе си и пробва дали не може да ни изрита от Венеция. Е, извинявай, но стига толкова.
Вече не му се виеше свят. Гневът му бе подействувал отрезвително. Ако нямаше да притесни Лора, той щеше да стане, да отиде до масата на старите глупачки и да им каже да се пръждосват.
— Знаех, че ще го приемеш така — рече Лора тъжно. — Казах им го. А те ме успокоиха. Ако утре напуснем Венеция, всичко щяло да бъде наред.
— О, за бога! — възмути се Джон. И както уж нямаше да пие повече, си наля чаша вино.
— Всъщност — продължаваше Лора — ние вече видяхме най-хубавото от Венеция. Нямам нищо против да отидем някъде другаде. Ако останем… знам, че звучи глупаво, но все ще ме тормози някакво неприятно чувство и все ще си мисля, че миличката Кристин е нещастна и се опитва да ни каже да заминем.
— Добре — отговори Джон с леден, преднамерено спокоен глас, — това решава нещата. Щом е тъй, ще заминем. Предлагам да се върнем веднага в хотела и да предупредим, че утре сутринта напускаме. Добре ли се нахрани?
— О, боже — въздъхна Лора, — не го приемай така. Хайде, нека да отидем да се запознаеш с тях и те ще ти разкажат за видението. Може би тогава ще го възприемеш сериозно. Особено след като то засяга най-много теб. Кристин е по-разтревожена за теб, отколкото за мен. И необикновеното е това, че според сляпата сестра ти си медиум, а не го знаеш. Ти си някак си във връзка с неизвестното, а аз не съм.
— А, значи това било? — рече Джон. — Аз съм медиум, така ли? Ами добре. Моята интуиция на медиум ми казва да напуснем този ресторант сега, незабавно, а кога ще отпътуваме от Венеция, можем да решим, след като се приберем в хотела.
Той даде знак на келнера и изчакаха сметката, без да си говорят. Покрусена, Лора въртеше чантата в ръцете си, докато Джон, хвърляйки крадешком поглед към масата на близначките, забеляза, че те усилено мушкат с вилици в огромните си порции спагети по един доста неподобаващ за медиуми начин. Щом уредиха сметката, Джон стана.
— Хайде. Готова ли си?
— Най-напред ще се сбогувам с тях — отсече Лора.
Изведнъж нещо го прободе. Тъй нацупена, със свити устни, тя му припомни малката Кристин, която така ненадейно си бе отишла.
— Както желаеш — отговори той и веднага тръгна към изхода, без да поглежда назад.
Навън времето не бе както преди — леко влажно, прохладно, така приятно за разходка. Обърнало бе на дъжд. От туристите нямаше и следа. Един-двама души крачеха забързано под чадърите си. Това виждат тукашните хора, помисли си той. Това е истинската Венеция. Празни улици нощем и усойни мъртви алеи край застоялата вода, надвиснали над каналите къщи със затворени капаци. Останалото е бляскава фасада, изложена на показ, но тя може да те подмами само докато има слънце.