Шъруд Андерсън
Сеитба
Селяните, които идват да търгуват в нашия град, са част от живота на града. Най-големият пазар е в събота. Много от децата им се учат в градската гимназия.
Такъв е и случаят с Хач Хъчинсън. Макар че неговата ферма, на около три мили от града, е малка, тя е известна като една от най-добре поддържаните и най-добре обработваните в целия наш район. Хач е дребен, кокалест старец. Имението му се намира на Скрач Гравъл Роуд, а натам са все мизерно поддържани стопанства.
Фермата на Хач се откроява. Малката дървена къща е винаги боядисана, стъблата на овошките са варосани, оборът и сайвантът са в добро състояние, а нивите му винаги имат изряден вид.
Хач е на около седемдесет години. Той доста късно навлезе в живота. Баща му, на когото беше преди тази ферма, участва в Гражданската война и се върна у дома тежко ранен, така че, макар да живя дълго след войната, не можеше да работи. Хач беше единствен син, остана вкъщи и се грижеше за стопанството, докато баща му умря. По-късно, когато наближи петдесетте, той се ожени за една учителка на четиридесет и им се роди син. Учителката беше дребна като Хач. След сватбата и двамата останаха верни на земята. Като че ли селският живот им прилегна, както на някои хора прилягат дрехите, които носят. Забелязал съм нещо общо у хората, които са сполучили в женитбата. Постепенно те започват все повече и повече да си приличат. Дори стават еднакви.
Единственият им син Уил Хъчинсън беше дребно, но необикновено яко момче. Учеше в гимназията на нашия град и участваше в нашия бейзболен отбор. Беше винаги весел, закачлив, пъргав и любимец на всички.
Още като малко момче той започна да прави забавни малки рисунки. Имаше дарба. Рисуваше риби, прасета и крави и те приличаха на хората, които познавахме. Никога преди това не съм предполагал, че хората могат толкова много да приличат на крави или коне, на прасета или риби.
Като завърши градската гимназия, Уил замина за Чикаго, където живееше братовчед на майка му, и се записа в Художествения институт. В Чикаго учеше и друг младеж от нашия град. Всъщност той замина две години преди Уил. Името му е Хал Уейман и беше студент в университета. След като завърши, се върна тук и стана директор на нашата гимназия.
Преди това Хал и Уил Хъчинсън не бяха близки приятели. Хал беше няколко години по-голям от Уил, но в Чикаго те се сприятелили, ходели заедно на театър и както по-късно ми разказваше Хал, двамата често разговаряли надълго и широко.
От Хал разбрах, че в Чикаго, също както тук, Уил веднага станал известен. Той беше хубаво момче и момичетата от Художествения институт го харесвали, а честността му го направила популярен сред младите колеги.
Хал ми разказа, че почти всяка вечер Уил ходел някъде на гости и скоро започнал да продава някои от своите забавни малки рисунки и да печели. Използвали ги за реклама и му плащали добре.
Дори започнал да изпраща пари вкъщи. След като Хал се върна, той доста често отиваше в имението на Хъчинсънови, за да види майката и бащата на Уил. Пеш или с кола, следобед или в някоя лятна вечер, той отиваше там, за да поседи с тях. Разговорът се въртял все около Уил.
Хал разказваше, че е трогателно колко много бащата и майката разчитат на единствения си син, колко много говорят за него, как мечтаят за неговото бъдеще. Те нямаха навика да общуват много-много с хората от града, нито пък със съседите си. Хал казваше, че били от ония, които непрекъснато работят, от зори до късна вечер, дори през лунните нощи, и след като дребната старица приготвяла вечерята, двамата излизали на полето и продължавали да работят.
По това време Хач наближаваше седемдесетте, а жена му ще да е била десетина години по-млада. Хал разказваше, че когато и да отидел във фермата, те веднага оставяли работата си, идвали да поседят с него. Случвало се да работят заедно на някоя нива, но щом го видели да идва, тичали към него. Били получили писмо от Уил. Той пишел всяка седмица.
Дребната стара майка тичала зад бащата. „Имаме ново писмо, мистър Уейман!“, викал Хач, а след него жена му, останала без дъх, повтаряла: „Мистър Уейман, имаме писмо!“
Веднага донасяла писмото и го прочитала на глас. Хал казваше, че писмата били винаги възхитителни. Уил ги изпъстрял с дребни скици. Това били забавни рисунки на хора, с които той е бил или които е виждал, потоците коли на Мичиган авеню в Чикаго, полицай на улична пресечка, млади стенографи, забързани към някое учреждение. Старците не били ходили в голям град и били любопитни и жадни. Искали Хал да им обяснява рисунките и той казваше, че двамата приличали на малки деца, които искали да научат всяка подробност, която Хал може да си спомни за живота на техния син в големия град. Той винаги ги уговарял да му отидат на гости и прекарвали заедно часове в разговори за това.