„Разбира се — казвал Хач, — не можем да отидем. Как ще можем?“ — продължавал той. От малък живеел в тази ферма. Когато поотраснал, баща му бил инвалид и той трябвало да върти работата. А работата в една ферма, ако се върши както трябва, е много напрегната. През цялото време трябва да се бориш с бурените. А има и добитък, за който трябва да се грижиш. „Кой ще дои кравите ни?“ — питал Хач. Мисълта, че някой друг освен него и жена му може да се докосне до Хъчинсъновите крави, го обиждала. Докато е жив, не искал никой друг да оре нивите му, да се грижи за житото, да наглежда обора. Така бил привързан към своята ферма! Хал казваше, че това е нещо, което трудно може да се обясни. Струва ми се, че той разбираше двамата старци.
Беше пролет, малко след полунощ, когато Хал дойде у дома, за да ми съобщи новината. На гарата в нашия град имаше нощен телеграфист и Хал получил телеграма. Всъщност тя била адресирана до Хач Хъчинсън, но телеграфистът я предал на Хал. Уил Хъчинсън бе мъртъв, убит. После се разбра, че бил някъде на гости с други младежи и сигурно се напили. Както и да е, колата се обърнала и Уил Хъчинсън загинал. Телеграфистът помолил Хал да предаде съобщението на Хач и жена му, а Уил ме помоли да го придружа.
Предложих да отидем с моята кола, но Хал отказа. „Да вървим пеш“ — каза Хал. Разбрах, че искаше да отложи момента. Тръгнахме пеш. Беше ранна пролет и аз помня всеки миг от този мълчалив вървеж, помня нежните листенца, които тъкмо-що се появяваха по дърветата, помня малките поточета, които пресичахме, и помня как на лунната светлина водата изглежда като жива. Вървяхме бавно, без да говорим, не ни се искаше да вървим нататък.
Най-сетне пристигнахме и Хал се упъти към вратата, а аз останах на пътя. Чух далечен лай на куче. Чух детски плач, който идваше от някаква далечна къща. Струва ми се, че след като стигна до вратата на къщата, Хал постоя неподвижно десетина минути, страхувайки се да почука.
После потропа и ударите на юмрука му по вратата ми се сториха ужасни. Като гърмеж от оръдие. Старият Хач отвори и аз чух как Хал му съобщи. Разбрах какво стана. През целия път от града дотук Хал се опитваше да намери думи, чрез които по някакъв по-деликатен начин да предаде известието на старата двойка, но когато настъпи моментът, не успя да направи това. Той изтърси вестта право в лицето на Хач.
Това беше всичко. Старият Хач не каза нито дума. Вратата беше отворена и той стоеше там, на лунната светлина, облечен в смешно дълга бяла нощница. Хал му каза, вратата се затвори с трясък и Хал остана сам.
Постоя малко, после се върна при мен на шосето. „Да-а-а“, каза той. „Да-а-а“, казах аз. Ние останахме там, гледахме и се ослушвахме. От къщата не се чуваше никакъв шум.
И така може би минаха десетина минути, може би половин час, стояхме мълчаливо, ослушвахме се и гледахме, без да знаем какво да правим, но не можехме и да си тръгнем. „Сега сигурно се мъчат да повярват“, прошепна Хал. Разбрах какво искаше да каже. Двамата старци бяха мислили винаги за своя син с езика на живота, а не с езика на смъртта.
Стояхме, гледахме и се ослушвахме. И изведнъж, след доста време, Хал ме бутна по ръката. „Гледай“, прошепна той. От къщата излязоха двете облечени в бяло фигури и се упътиха към обора. Хач беше орал през деня. Беше изорал и браносал една нива близо до обора.
Двете фигури влязоха в обора и малко след това излязоха. Отидоха на нивата, а Хал и аз се промъкнахме през двора до обора, откъдето можехме да наблюдаваме, без те да ни забележат.
Гледката беше невероятна. Старецът беше извадил от обора ръчна сеялка, а жена му носеше торба с пшеничено зърно и там, на лунната светлина в онази нощ, когато получиха известието, те сееха жито.
Страшно беше — да ти се изправи косата. И двамата бяха по нощници. Те засяваха нивата на редове и идваха близо до сянката на обора, където ние стояхме. На края на всеки ред те приклякаха край оградата един до друг и заставаха безмълвни. Всичкото това ставаше мълчаливо. Тогава за пръв път в живота си разбрах нещо и сега не съм съвсем сигурен, че мога да предам това, което разбрах и почувствах онази нощ — искам да кажа, тогава разбрах какво представлява близостта между някои хора и земята — усетих безмълвния зов на двамата старци към земята, докато сееха зърното в нея. Струваше ми се, че те засяват смъртта, за да може отново да поникне животът. Ето, такова нещо си мислех.
А може би те също са искали нещо от земята. Но каква полза от това? Каквото бяха разбрали те за живота в тяхната нива и за смъртта на техния син, не може лесно да се каже с думи. Зная само, че Хал и аз не можахме дълго да издържим на тази гледка, измъкнахме се обратно и се върнахме в града. Навярно Хач Хъчинсън и жена му бяха намерили онова, което бяха търсили онази нощ, защото Хал ми разказа, че когато на другата сутрин отишъл да ги види и уговори с тях пренасянето на мъртвия им син вкъщи, двамата били необикновено спокойни и според Хал напълно се владеели. Хал смята, че бяха разбрали истината. „Имат си фермата, а освен това и писмата на Уил“, каза Хал.