— Качвам се горе — каза Сюзън.
— Качвай се. Може ли да прочета книгата, като я свършиш?
— Ако ти се чете.
— Бих искала да се запозная с него.
Сюзън разпери ръце и вдигна рамене.
— Ще закъснееш ли довечера?
— Не знам.
— Ако се обади Флойд Тибитс, какво да му кажа?
Отново я обзе гняв.
— Кажи му, каквото искаш. — Тя помълча. — Все едно, ще му разправиш всичко.
— Сюзън!
Тя пое нагоре по стъпалата, без да поглежда назад.
Мисис Нортън си остана на място, зареяла невиждащ поглед към града. Отгоре долетяха стъпките на Сюзън, после изтракаха крачетата на статива.
Стана от стола и отново се захвана да глади. Когато реши, че Сюзън се е вглъбила в рисуването (макар че не позволяваше на тази мисъл да изплува от дъното на съзнанието й), тя отиде до телефона в трапезарията и се обади на Мейбъл Уъртс. В хода на разговора спомена уж между другото, че според Сюзън в града бил пристигнал прочут писател, а Мейбъл презрително изсумтя и рече, че сигурно става дума за онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, мисис Нортън потвърди и Мейбъл заяви, че това не е никакво писане, ами чисто и просто порнография. Мисис Нортън запита дали е отседнал в някой мотел или…
Оказа се, че е отседнал в пансиона на Ева — единственият хотел в градчето. Мисис Нортън усети, че й поолеква. Ева Милър беше почтена вдовица и не търпеше разни щуротии. Правилата й за достъпа на жени до стаите бяха кратки и ясни. Ако ти е майка или сестра, всичко е наред. Ако не — можете да поседнете в кухнята. Пазарлъци по правилото не се допускаха.
Петнайсет минути по-късно мисис Нортън остави слушалката, след като изкусно бе замаскирала основната цел с дребни клюки.
Сюзън, помисли тя, докато се връщаше към дъската за гладене. О, Сюзън, само доброто ти желая. Не го ли разбираш?
6.
Прибраха се от Портланд по шосе 295 и съвсем не беше късно — малко след единайсет часа. След портландските предградия разрешената скорост бе 90 километра и Бен караше умело, фаровете на ситроена прорязваха нощния мрак.
Двамата бяха изгледали филма с удоволствие, но и предпазливо, като хора, които усещат помежду си невидима граница. По някое време Сюзън се сети за въпроса на майка си и го повтори:
— Къде си отседнал? Под наем ли?
— Наех една стаичка на третия етаж в пансиона на Ева, на Рейлроуд Стрийт.
— Но това е ужасно! Горе жегата сигурно е хиляда градуса!
— Обичам жегата — каза той. — През лятото работя най-добре. Събличам се до кръста, пускам радиото и изпивам десетина бири. Напоследък изкарвам по десет страници на ден заедно с поправките. И наблюдавам из пансиона разни интересни чешити. А като свърша привечер и изляза на верандата да ме подухне ветрецът… райско блаженство.
— И все пак… — усъмни се тя.
— Мислех да наема Марстъновия дом — небрежно подхвърли Бен. — Даже ходих да питам как стоят нещата. Обаче е продаден.
— Марстъновият дом ли? — Тя се усмихна. — Нещо бъркаш.
— Няма грешка. Горе, на първия хълм северозападно от града. Близо до Брукс Роуд.
— Продаден? Че кой, за Бога…
— Тъкмо това се питах. Случвало се е да ми казват, че не съм редовен, но дори и аз мислех само да наема къщата. Агентът не пожела да разкрие името на купувача. Изглежда, че е дълбока и мрачна тайна.
— Може някакви пришълци от друг щат да са решили, че става за лятна резиденция — каза тя. — Които и да са, нямат ум за пет пари. Едно е да обновиш стара къща — аз самата с удоволствие бих опитала — но оная сграда вече не става за нищо. Развалина е откакто се помня. Бен, откъде ти е хрумнало да се заселиш там?
— Влизала ли си някога вътре?
— Не, но веднъж се хванах на бас и надникнах през прозореца. Ти влизал ли си?
— Да. Веднъж.
— Зловещо място, нали?
Настана мълчание и двамата се замислиха за Марстъновия дом. Този път спомените от детството не бяха обагрени в обичайната пастелна носталгия. Скандалът и насилието в старата къща датираха още отпреди раждането им, ала малките градчета имат дълга памет и с тържествен ритуал прехвърлят ужасите си от поколение на поколение.
Историята на Хъбърт Марстън и неговата съпруга Бърди беше единственото събитие в летописите на градчето, което да заслужава традиционното сравнение със „скелет в гардероба“. През двайсетте години Хъби бил президент на голяма автотранспортна компания в Нова Англия — според някои слухове най-изгодните операции на компанията се провеждали след полунощ и спомагали за прехвърляне на канадско уиски в Масачузетс.
През 1928 година, след натрупване на значително състояние, той се оттеглил заедно със съпругата си в Сейлъм’с Лот, а по време на Големия борсов крах една година по-късно загубил солидна част от богатството си (чиито точни размери не знаеше никой, дори и Мейбъл Уъртс).