През десетте години между рухването на борсата и възхода на Хитлер двамата съпрузи водели уединен отшелнически живот. Виждали ги само в четвъртък вечер, когато слизали до центъра да пазаруват. Тогавашният пощальон Лари Маклауд разправял, че получават четири ежедневника плюс „Сатърди ивнинг поуст“, „Ню оркър“ и някакво евтино фантастично списание, озаглавено „Амейзинг сториз“. Веднъж седмично пристигал чек от автотранспортната компания със седалище във Фол Ривър, щата Масачузетс. Лари се хвалел, че лесно разбрал за чека — просто прегъвал плика н надзъртал през прозорчето за адреса.
Точно Лари ги открил през лятото на 1939: Цели пет дни вестници и списания се трупали в пощенската кутия, докато накрая нямало къде да се натъпчат новите. Лари награбил целия куп и тръгнал по алеята с намереше да пъхне пощата между входната врата и мрежата против мухи.
Било насред август, тъкмо започвали горещините сочната зелена трева в двора на Марстън стигала до коляно. По дървената решетка западно от къщата буйно се виели стъблата на орловите нокти и едри пчели бръмчали безгрижно над уханните восъчнобели цветове. По онова време къщата все още изглеждала чудесно въпреки занемарената ливада и всички единодушно смятали, че Хъби е изградил най-приятния домв Сейлъм’с Лот, преди да се смахне.
Според легендата, която се предаваше със задъхан шепот на ужас при всяка поява на нова участничка в Дамския клуб, някъде към средата на алеята Лари надушил някаква воня като от развалено месо. Почукал на предната врата, но никой не се обадил. Надникнал през малкото прозорче и не различил нищо в гъстия сумрак. За свой късмет вместо да влезе направо, решил да заобиколи. Отзад вонята ставала още по-лоша. Лари побутнал задната врата, видял, че е отключена и пристъпил в кухнята. Бърди Марстън се валяла в ъгъла боса, с разперени крака. Половината й глава била отнесена от упор с куршум трийсет и шести калибър.
(„Мухи — неизменно изричаше в тази точка на разказа Одри Хърси със спокоен и авторитетен глас. — Лари разправяше, че кухнята гъмжала от мухи. Бръмчали насам-натам, кацали върху… нали ме разбираш, и пак излитали. Мухи“)
Лари Маклауд се завъртял и отпратил към града. Намерил тогавашния полицай Норис Варни и трима-четирима безделници, насядали в магазинчето на Кросън — не Милт Кросън, а баща му. Сред тях бил и Джаксън, по-големият брат на Одри. Всички поели обратно с шевролета на Норис и пощенската камионетка на Лари.
Дотогава никой от местните не бил стъпвал в къщата, тъй че всичко се превърнало в сензация. След като вълнението позатихнало, портландският вестник „Телеграм“ посветил на събитието обширна статия. Домът на Хъбърт Марстън бил същински рай за плъховете — невероятен хаос, толкова отрупан и претъпкан с вехти боклуци, че човек едва можел да се провре по тесните криволичещи проходи между вързопи пожълтели вестници и камари мухлясали приключенски книжлета. Предшественичката на Лорета Старчър успяла да изрови събраните съчинения на Дикенс, Скот и Мариат за Общинската библиотека на Джирусълъм’с Лот, където и до днес стояха по рафтовете.
Джаксън Хърси вдигнал един стар брой на „Сатърди ивнинг поуст“, прелистил го и извадил голям късмет. На всяка страница била грижливо залепена по една доларова банкнота.
Норис Варни пък открил колко му провървяло на Лари, че заобиколил отзад. Оръжието на престъплението било вързано за един стол и дулото сочело право към предната врата, на височината на гърдите. Ударникът бил вдигнат и спусъкът прикрепен с канап за дръжката на вратата.
(„А в цевта имало патрон — уточняваше Одри. Само едно дръпване и Лари щял да отлети към райските порти.“)
Срещали се и други, не чак толкова смъртоносни капани. Над вратата на трапезарията била закрепена двайсеткилограмова бала вестници. Едно от стъпалата на стълбата за втория етаж се крепяло на панти и само по чудо никой не си строшил крака. Скоро станало ясно, че Хъби Марстън не е бил просто смахнат, а чистопробен безумец.
Намерили го увиснал под гредата в последната стая на горния етаж.
(Някога Сюзън и нейните приятелки с ужас и наслада си предаваха слуховете, които бяха дочули от възрастните; Ейми Роуклиф си имаше къщичка за игри в задния двор, всички се заключваха вътре, седяха на тъмно, плашеха се взаимно с Марстъновия дом, който се бе превърнал в нарицателно още преди Хитлер да нахлуе в Полша, и повтаряха чутото от родителите, като го разкрасяваха усърдно със зловещи измислици. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, тя усещаше как самата мисъл за Марстъновия дом като вълшебно заклинание връща ясната до болка картина — стиснали ръце, момиченцата седят в тъмната къщичка и Ейми изрича с призрачен шепот: „Цялото му лице било подуто, а пък почернелият език провисвал навън и мухите лазели по него. Тъй рече мама на мисис Уъртс.“)