Бен вдъхна дълбоко от цигарата и я изхвърли в мрака зад прозорчето.
— Тъй изпищях, че сигурно са ме чули на три-четири километра наоколо. Сетне побягнах. Изтъркалях се по половината стълба, скочих на крака, изхвръкнах през предната врата и отцепих към пътя. Момчетата ме чакаха цял километър по-долу. Едва тогава забелязах, че още стискам стъклената топка. Пазя я и до днес.
— Всъщност не вярваш, че си видял наистина Хъбърт Марстън, нали, Бен?
Сюзън с облекчение забеляза как далече отпред се появяват жълтите примигващи светлинки на градския център. След дълго мълчание Бен каза:
— Не знам. — Изрече го неохотно, през зъби, сякаш би предпочел да се съгласи и да приключи разговора. — Вероятно съм бил толкова възбуден, че всичко ми се е привидяло. А от друга страна, може и да има нещо вярно в идеята, че къщите поглъщат емоциите на своите обитатели и запазват нещо като… акумулаторен заряд. Може би определена личност, например личността на момче с разпалено въображение, успява понякога да подействува като катализатор на заряда и предизвиква чрез него активна проява на… на нещо. Не говоря за призраци. Имам предвид нещо като обемна психическа телевизия. Може би дори нещо живо. Ако предпочиташ — чудовище.
Тя запали една от неговите цигари.
— Както и да е, след това седмици наред заспивах само на светло, а и до днес ми се случва да сънувам как отварям онази врата. Налегнат ли ме тревоги, сънят се завръща.
— Ужасно.
— Не е ужасно — каза той. — Не особено, във всеки случай. Всички си имаме кошмари. — Той посочи с палец прелитащите край тях безмълвни задрямали къщи по Джойнтнър Авеню. — Понякога се чудя как ли още не са закрещяли стените от всички ужаси, които ни спохождат насън. — Помълча. — Ако не бързаш, ела при Ева да поседим на верандата. Не мога да те поканя вътре — правилникът го забранява — но ако ти се пие нещо за лека нощ, в хладилника имам две кутии кока-кола, а в стаята съм скътал малко бакарди.
— Тъкмо това ми трябваше.
Той зави по Рейлроуд Стрийт, изключи фаровете и спря на прашния паркинг зад пансиона. Задната веранда беше бяла с червени ивици по ръбовете и трите плетени кресла гледаха към Роял Ривър. Реката искреше като в сън. Наближаваше пълнолуние и късната лятна луна висеше сред дървесните корони на отсрещния бряг, очертавайки по водите сребърна пътека. Сред стихналия град откъм преливниците на бента долиташе приглушено бълбукане.
— Сядай. След малко ще се върна.
Той влезе и тихичко затвори зад гърба си мрежестата врата, а Сюзън се отпусна на едно от креслата.
Харесваше го, колкото и странен да изглеждаше. Не вярваше в любов от пръв поглед, макар да бе убедена, че ненадейната плътска страст (прикрита под невинното название „фатално привличане“) е доста често явление. И все пак той не бе от ония мъже, които вдъхновяват среднощни словоизлияния в тайния девически дневник, беше прекалено мършав за ръста си и доста бледен. Имаше унесено лице на книголюбец, а очите му рядко издаваха за какво мисли. А над всичко това — буйна черна грива, сресана сякаш с пръсти вместо с гребен.
И тази история…
Нито в „Дъщерята на Конуей“, нито във „Въздушен танц“ се долавяше намек за подобни нездрави настроения. Първата книга разказваше за дъщерята на свещеник, която избягва от къщи, попада в упадъчна среда и предприема дълго, безцелно пътешествие на автостоп из страната. Втората описваше историята на Франк Бъзи, избягал затворник, който започва нов живот като автомобилен механик в друг щат и в крайна сметка е заловен. И двете книги бяха умни, енергични, ала никъде не се мяркаше увисналата сянка на Хъби Марстън, отразена в очите на деветгодишно момче.
При тази мисъл тя откри, че очите й неволно са се устремили вляво от верандата, отвъд реката, където звездите чезнеха зад сянката на най-близкия хълм.
— Готово — раздаде се гласът на Бен. — Дано да ти хареса.
— Виж Марстъновия дом — каза тя.
Той погледна. Горе блещукаше светлинка.
7.
Отминаваше полунощ и чашите бяха празни; луната чезнеше зад хоризонта. Бяха разговаряли за това-онова, после настана мълчание и накрая Сюзън каза:
— Харесваш ми, Бен. Много.
— И ти ми харесваш. Изненадан съм, не, не това имах предвид. Спомняш ли си какви ги приказвах в парка? Всичко изглежда толкова ненадейно.
— Искам пак да се видим, ако и ти искаш.