Върнаха се в колата. Наближаваше 5:30.
46.
В шест без четвърт спряха пред „Сейнт Ендрю“. Дългата сянка на църквата прекосяваше улицата и падаше като мрачно пророчество над къщата на свещеника. Бен взе от задната седалка чантата на Джими и я отвори. Намери няколко шишенца и изсипа съдържанието им през прозореца.
— Какво правиш?
— Ще ги напълним със светена вода — обясни той. Да вървим.
Излязоха на тротоара и се изкачиха по църковните стъпала. Марк се накани да отвори средната врата, но изведнъж спря и посочи с пръст.
— Гледай.
Дръжката беше почерняла и леко огъната, сякаш през нея бе минал мощен електрически заряд.
— Какво е това според теб? — запита Бен.
— Не знам. Не знам, но…
Марк тръсна глава и прогони недооформената мисъл. После отвори вратата и двамата влязоха. В църквата беше прохладно и сумрачно, под свода тегнеше онова безкрайно очакване, което е общо за всички празни олтари на някоя вяра, била тя бяла или черна.
Между скамейките минаваше широка централна пътека, а от двете й страни гипсови ангелчета крепяха купели със светена вода, свеждайки спокойно и уверено прекрасните си лица като че искаха да се огледат в гладката повърхност.
Бен прибра шишенцата в джоба си.
— Наплискай си лицето и ръцете, — каза той.
Марк го погледна тревожно.
— Това е све… свето…
— Светотатство ли? Не и сега. Хайде.
Двамата загребаха с шепи неподвижната вода и я плиснаха в лицата си, както прави човек след тежка дрямка, за да се опомни и да осъзнае къде се намира.
Бен извади едното шишенце и тъкмо го пълнеше, когато се раздаде писклив вик:
— Хей! Хей, вие! Какво правите?
Бен се обърна. Беше Рода Кърлис, икономката на отец Калахан. Допреди малко тя бе седяла на предната скамейка, прехвърляйки безпомощно зърната на броеницата. Сега се задаваше, облечена в дълга черна рокля, изпод която провисваше крайчецът на фустата. Без да усети, бе разчорлила косата си с пръсти.
— Къде е отецът? Какво правите? — Гласът й бе изтънял и немощен, на ръба на истерията.
— Коя сте вие? — запита Бен.
— Мисис Кърлис. Аз съм икономка на отец Калахан. Къде е той? Какво правите?
Тя кършеше пръсти, без да усеща това.
— Отец Калахан вече не е между нас — изрече Бен колкото можеше по-кротко.
— О. — Мисис Кърлис затвори очи. — Той се бореше с онова, което е обзело града, нали?
— Да — каза Бен.
— Знаех си. Нямаше смисъл да питам. Той е истински, силен духовник. Все се намираха хора да казват, че никога няма да може да се мери с предишния отец Бержерон, но ето, че го надмина. — Тя широко разтвори очи и се вгледа в двамата. По лявата й буза се стичаше сълза. — Той няма да се върне, нали?
— Не знам — каза Бен.
— Одумваха го за пиенето — продължаваше тя, сякаш не го бе чула. — Та кога е имало здрав и прав ирландски свещеник, дето да не стиска шишето? Не бяха за него тия глезотии — благотворителност, църква, бинго, молитви, баскетбол. Той беше нещо повече! — Гласът й се извиси към свода в дрезгав, почти предизвикателен вик. — Той беше свещеник, а не някакъв си църковен чиновник!
Бен и Марк слушаха мълчаливо, без изненада. В този кошмарен следобед вече нямаше място за изненада; нямаха и сили да се учудват. Вече не се смятаха за извършители, отмъстители или спасители; денят ги бе погълнал. Само безсилно се мъчеха да преживеят.
— Беше ли силен, когато го видяхте за последен път? — запита жената, като се взираше в тях. Сълзите само подчертаваха свирепата безкомпромисност в очите й.
— Да — отвърна Марк и си спомни как Калахан стоеше в кухнята на майка му с високо вдигнат кръст.
— А сега вие продължавате делото му?
— Да — повтори Марк.
— Вървете тогава — отсече мисис Кърлис. — Какво чакате?
Тя им обърна гръб и закрачи между скамейките — самотна оплаквачка на едно погребение, което не се бе състояло.
47.
Отново — и най-сетне — в пансиона на Ева. Беше шест и десет. Слънцето висеше над боровете по западния хоризонт, прецеждайки кървави лъчи през разпокъсаните облаци.
Бен спря колата на паркинга и любопитно погледна към прозореца на стаята си. Завесите не бяха спуснати и през стъклото се виждаше като самотен часови пишещата машина, а до нея — купчинката изписани листа, притиснати със стъкленото преспапие. Струваше му се удивително, че може да види оттук тия предмети съвсем ясно, сякаш всичко в света си оставаше смислено, нормално и порядъчно.
Той сведе очи към задната веранда. Люлеещите се столове, върху които двамата със Сюзън бяха се целунали за пръв път, стояха все тъй един до друг. Вратата на кухнята зееше отворена, както я бе оставил Марк.