— Не мога — промърмори момчето. — Просто не мога.
Разширените му очи бяха избледнели. То бе вдигнало колене към брадичката си и не седеше, а клечеше на седалката.
— Трябва да сме заедно — каза Бен.
Той извади от джоба си две шишенца със светена вода. Марк се отдръпна с ужас, сякаш докосването щеше да влее отрова под кожата му.
— Хайде, ела — каза Бен. Вече нямаше доводи. — Ела, ела.
— Не.
— Марк?
— Не!
— Марк, не мога без теб. Ти и аз, само ние останахме.
— Направих достатъчно! — изкрещя Марк. — Не мога повече. Не разбираш ли, че не мога да го погледна?
— Марк, трябва да сме заедно. Знаеш го, нали?
Марк взе шишенцата и бавно ги притисна към гърдите си.
— Ох, майчице — прошепна той. — Майчице, майчице. — Погледна Бен и кимна. Главата му се движеше с мъчителни тласъци. — Добре.
— Къде е чукът? — запита Бен, когато излязоха от колата.
— Беше у Джими.
— Ясно.
Брулени от налетелия вятър, двамата се изкачиха по стъпалата на верандата. Слънцето пламтеше зад облаците, обагряйки всичко в червено. В кухнята вонята на смърт бе влажна и осезаема, притискаше ги отвсякъде като гранитна стена. Вратата на мазето стоеше отворена.
— Толкова ме е страх — изрече разтреперан Марк.
— Така и трябва да бъде. Къде е фенерчето?
— В мазето. Изтървах го, когато…
— Добре.
Сега стояха пред зейналата паст на мазето. Както бе казал Марк, стълбата изглеждаше цяла в лъчите на залязващото слънце.
— Последвай ме — промълви Бен.
48.
Бен помисли съвършено спокойно: Отивам на смърт.
Помисли го леко, без страх или съжаление. Личните преживявания се губеха сред мощната атмосфера на злото, надвиснало в тази къща. Докато се плъзгаше надолу по дъската, с която Марк се бе измъкнал от мазето, Бен изпитваше само неестествено, ледено спокойствие. Забеляза, че ръцете му сияят, сякаш обвити в призрачни ръкавици. Това не го изненада.
Привършва се нелепият театър. Наш цар е сладоледеният император. Кой го бе казал? Мат ли? Мат беше мъртъв. Сюзън беше мъртва. Миранда беше мъртва. И Уолас Стивънс също. На твое място бих предпочел да не гледам. Но той бе погледнал. Така изглеждаш, когато всичко свърши. Като нещо смазано и прекършено, което е било пълно с разноцветни течности. Не беше чак толкова зле. Не толкова зле, колкото другата смърт. Навярно пистолетът на Маккаслън все още беше в джоба на Джими. Щеше да го вземе и ако залезът ги завареше, преди да са свършили с Барлоу… първо момчето, после себе си. По-добре така, отколкото…
Той стъпи на пода и помогна на Марк да се спусне. Момчето стрелна с поглед тъмната, сгърчена фигура, после извърна глава.
— Не мога да гледам — дрезгаво каза то.
— Няма нищо.
Марк обърна гръб, а Бен коленичи. Изблъска настрани убийствените парчета шперплат, над които стърчаха ножовете, блеснали като драконови зъби. След това лекичко преобърна Джими по гръб.
На твое място бих предпочел да не гледам.
— О, Джими — опита се да прошепне той, но думите се разкъсаха и замряха в гърлото му.
Прегърна Джими с лявата си ръка, а с дясната изтегли един по един ножовете на Барлоу. Бяха шест и от раните бе изтекла цяла локва кръв.
На една лавица в ъгъла лежаха грижливо сгънати завеси. Бен ги взе и покри тялото, след като бе открил револвера, фенерчето и чука.
Отново се изправи и провери фенерчето. Пластмасовата леща беше пукната, но крушката светеше. Завъртя лъча наоколо. Нищо. Светна под билярдната маса. Пустота. Нищо зад пещта. Рафтове за зимнина, табло за инструменти. Остатъците от стълбата лежаха в дъното на мазето, за да не се виждат от кухнята. Приличаха на стъпала, водещи към несъществуващ ешафот.
— Къде е? — промърмори Бен.
Погледна часовника си и стрелките сочеха 6:23. Кога залязваше слънцето? Не помнеше. Едва ли по-късно от 6:55. Оставаше им само половин час.
— Къде е? — изкрещя той. — Усещам го, но къде е?
— Там! — викна Марк, сочейки със светеща ръка. — Какво е това?
Бен завъртя лъча. Уелски бюфет.
— Не е достатъчно голям — възрази той. — И стои плътно до стената.
— Да погледнем отзад.
Бен сви рамене. Пресякоха мазето и хванаха бюфета от двата края. Бен усети тръпките на растяща възбуда. Дъхът, излъчването, атмосферата… както и да се наричаше, то ставаше тук по-силно, по противно.
Озърна се през рамо към отворената врата на кухнята. Светлината помръкваше, губеше златистия си блясък.
— Тежко е, няма да мога — изпъхтя Марк.