— Мамо! — проплака той. — Къде е мама?
Часът бе 6:55. Светлината и мракът бяха застинали в миг на съвършено равновесие.
Бен хукна през тъмнеещото мазе, стискайки в лявата ръка кола, в дясната чука.
Раздаде се гръмовен, ликуващ смях. Барлоу седеше в ковчега и в червените му очи пламтеше пъклена радост. Погледът на Бен се прикова към тях и той усети как волята му изтича.
С див, безумен крясък вдигна кола над главата си и го стовари надолу в свистяща дъга. Изостреният като игла връх раздра ризата на Барлоу и Бен го почувства как потъва в плътта под нея.
Барлоу изпищя. Викът му бе призрачен и болезнен като вълчи вой. Силата на удара го повали по гръб в ковчега. Сгърчени като зверски лапи, ръцете му излетяха навън и се замятаха из въздуха.
Бен удари с чука и Барлоу отново изпищя. Мъртвешки студена ръка се впи в лявата китка на Бен, която стискаше кола.
Бен пролази в ковчега и притисна с крака коленете на Барлоу. Гледаше право в изкривеното от болка и ненавист лице.
— ПУСНИ МЕ — кресна Барлоу.
— На ти, копеле! — изрида Бен. — На ти, пиявицо! На ти!
Отново замахна с чука. Кръвта изригна на хладен фонтан и за момент го заслепи. Главата на Барлоу се мяташе по сатенената възглавница.
— Пусни ме, да не си посмял, да не си посмял, да не си посмял да го направиш…
Удари с чука още веднъж, и още веднъж. От ноздрите на Барлоу бликна кръв. Тялото му се гърчеше в ковчега като пронизана с харпун риба. Ръцете раздираха бузите на Бен, оставяйки дълбоки бразди.
— ПУСНИ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ…
Бен удари с чука още веднъж и кръвта, която извираше на тласъци от гърдите на Барлоу, изведнъж почерня.
После — разпадане.
Всичко стана само за две секунди, прекалено бързо, за да вярва на паметта си под дневната светлина на идните години, ала достатъчно бавно, за да се завръща отново и отново в кошмарните му сънища с ужасната мудност на стоп-кадър.
Кожата пожълтя, загрубя, продра се като вехт брезент. Очите избледняха, покриха се с белезникава пелена, хлътнаха навътре. Косата побеля и се разлетя настрани като перушина. Тялото в черния костюм се съсухри и слегна надолу. Устата зина широко, устните се отдръпваха все повече, докато срещнаха носа и оставиха зад себе си кръг от щръкнали зъби. Ноктите почерняха и се олющиха, после останаха само кости, все още накичени с пръстени, които дрънчаха и тракаха като кастанети. През финото платно на ризата избухнаха облачета прах. Плешивата сбръчкана глава се превърна в череп. Вече нямаше какво да поддържа панталоните и те се сплескаха — ивици черна коприна с две тънки клечки под тях. За момент в ръцете на Бен се замята страховито живо плашило и той изскочи от ковчега със сподавен вик на ужас. Но нямаше сили да откъсне очи от последната метаморфоза на Барлоу; беше като хипнотизиран. Оголеният череп се мяташе по сатенената възглавница. Костеливата челюст се разтваряше в беззвучен вик — нямаше гласни струни, за да крещи. Пръстите на скелета танцуваха и тракаха из мрачния въздух като марионетки.
Миризмите нахлуваха на облачета в носа му и веднага изчезваха: газ; ужасяваща разложена плът; библиотечен дъх на мухъл; лютив мирис на прах; сетне — нищо. Гърчещите се, протестиращи пръсти се разпаднаха на отделни кокалчета и изтракаха като разсипани моливи. Носната кухина на черепа се разшири и стигна до устата. Празните орбити също се разшириха в безплътно изражение на изненада и страх, сляха се и изчезнаха. Черепът хлътна навътре като старинна китайска ваза. Дрехите се слегнаха окончателно и станаха съвсем банални като куп мръсно бельо, приготвено за пране.
Ала все още не бе дошъл краят на упоритата му хватка в света на живите — дори и прахът се виеше и гърчеше на миниатюрни вихрушки из ковчега. Сетне Бен изведнъж усети как нещо полъхна край него като мощен вятър и го накара да потръпне. В същия миг всички прозорци на пансиона избухнаха навън.
— Пази се, Бен! — изкрещя Марк. — Пази се!
Бен се преметна по гръб и ги видя да излизат от картофохранилището — Ева, Невестулката, Мейб, Гроувър и другите. В света бе настанал техният час.
Крясъците на Марк отекваха в ушите му като пожарна сирена и той хвана момчето за раменете.
— Светената вода! — извика Бен право в изкривеното от болка лице на Марк. — Те не могат да ни докоснат!
Крясъците стихнаха, превърнаха се в ридания.
— Качвай се нагоре по дъската — нареди Бен. — По-живо.
Наложи се да обърне момчето нататък и после да го плесне по дупето, за да го накара да се катери. Когато се увери, че Марк се изкачва, извърна глава и погледна Неживите.
Те стояха безучастно на пет метра от него и го гледаха с неясна омраза, в която нямаше нищо човешко.