— Искам.
— Само не прибързвай. Помни, че съм провинциално момиче.
Той се усмихна.
— Като в холивудска история. Но от хубавите. Сега навярно трябва да те целуна?
— Да — сериозно потвърди тя. — Мисля, че се полага.
Той се полюшваше в съседното кресло и без да спира равномерното движение, се приведе и притисна устни към нейните, ала без да търси езика й или да я докосва с ръка. Устните му бяха еластични, изпънати от едрите зъби, с лек вкус-аромат на ром и тютюн.
Тя също се залюля и движението превърна целувката в нещо ново. Допирът се засилваше и чезнеше — ту въздушен, ту плътен. Отпива от мен, помисли тя. Мисълта разпали в гърдите й потайна, невинна възбуда и тя прекъсна целувката, преди да се е увлякла.
— Оу! — възкликна Бен.
— Искаш ли да те поканя утре на вечеря? — попита тя. — Обзалагам се, че нашите ще се радват.
В безметежната наслада на този миг бе решила, че може и да поотстъпи в нещичко пред майка си.
— На домашна кухня?
— По-домашна няма накъде.
— Великолепно. Откакто се заселих тук, вечерям пред телевизора.
— Какво ще речеш за шест часа? В провинцията вечеряме рано.
— Разбира се. Чудесно. И като стана дума за дом, май вече е време да те откарам. Ела.
По пътя мълчаха, докато на възвишението отпред се появи лампата край вратата — майка й винаги я оставяше да свети, когато Сюзън закъсняваше.
— Чудя се кой ли е горе тази вечер — каза тя и се обърна към Марстъновия дом.
— Сигурно новият собственик — уклончиво отвърна Бен.
— Не ми приличаше на електрическа лампа — замислено промърмори тя. — Беше прекалено жълта и слаба. Газена, може би.
— Навярно не са имали време да възстановят инсталацията.
— Може и да си прав. Но ако имаха поне капчица здрав разум, щяха да се обадят на електротехниците, преди да се нанесат.
Бен не отговори. Бяха стигнали до алеята пред къщата.
— Бен — внезапно запита тя, — за Марстъновия дом ли е новата ти книга?
Той се разсмя и я целуна по носа.
— Късно става.
Тя се усмихна смутено.
— Не исках да ти се бъркам.
— Няма нищо. Може би друг път… по светло.
— Добре.
— Хайде, прибирай се, девойче. Утре в шест, нали?
Тя погледна часовника си.
— Днес в шест.
— Лека нощ, Сюзън.
— Лека нощ.
Тя слезе от колата и пъргаво изтича по пътеката към страничната врата, после се обърна и му махна с ръка, докато завиваше към града. Преди да влезе, вдигна от прага поръчката за млекаря и добави кисела сметана. Сметана и картофи на фурна — така вечерята щеше да е по-шик.
Постоя още минута, загледана към Марстъновия дом.
8.
В тясната стаичка Бен се съблече, без да пали лампата и се вмъкна гол под завивките. Добро момиче, първото свястно момиче, което срещаше, откакто бе загубил Миранда. Надяваше се, че не ще се поддаде на изкушението да я превърне в нова Миранда, би било болезнено за него и ужасно непочтено спрямо нея.
Отпусна тяло и постепенно се унесе. Малко преди да задреме, той се надигна на лакът и погледна през прозореца покрай ъгловатата сянка на пишещата машина и тъпичкото снопче изписани листове до нея. След огледа на няколко стаи бе помолил Ева Милър да му даде тъкмо тази, защото бе обърната право към Марстъновия дом.
Горе лампата още светеше.
Тази нощ старият сън го навести за пръв път, откакто бе пристигнал в Джирусълъм’с Лот — ярък, реалистичен като в онези страшни дни на самота след мотоциклетната катастрофа м гибелта на Миранда. Тичането по коридора, ужасният писък на дръпнатата врата, висящата фигура, която внезапно отваря страховити подпухнали очи, а той панически се обръща към вратата с кошмарно бавно движение като че гази в тиня…
И я открива заключена.
ТРЕТА ГЛАВА
ЛОТ (I)
1.
Градът се събужда отрано — работата не чака. Слънцето още се крие зад хоризонта и над равнините тегне мрак, а вече кипи трескава дейност.
2.
4:00
Момчетата на Грифън — осемнайсетгодишният Хал и четиринайсетгодишният Джак — започваха доенето заедно с двамата ратаи. Оборът бе изумително чист, белосан и светъл. Циментовата поилка го пресичаше открай докрай между безукорно гладките пътеки и двата реда отделения за кравите. В дъното Хал натисна един бутон и завъртя големия кран. Незабавно се раздаде тихото бръмчене на електрическата помпа, черпеща вода от артезианския кладенец. Хал беше навъсено и не много умно момче, а днес имаше особен повод за раздразнение. Снощи се бе скарал с баща си. Искаше да напусне училището. Мразеше всякакви училища. Мразеше скуката, задължението да седиш кротко по цели петдесет минути, и ненавиждаше всички учебни предмети освен трудово обучение и изобразително изкуство. Английският го подлудяваше, историята беше глупава, математиката — неразбираема. И, дявол да го вземе, нито един от тия предмети нямаше да му е от полза, това го ядосваше най-много. Кравите не се интересуват дали казваш „к’во“ или бъркаш граматическите времена, не им пука кой е бил главнокомандващ на някаква си армия край река Потомак по време на проклетата Гражданска война, а колкото до математика — собственият му баща, мътните го взели, не би могъл да събере две пети и една втора, та ако ще на шиш да го въртят. Затова си имаше счетоводител. Момче за пример! Колеж завършил, ама пак работи за дръвник като стария. Баща му често повтаряше, че не в книжовното образование е разковничето за успешен бизнес (а млекопроизводството си беше бизнес като всеки друг); важното е да опознаеш хората. Но инак много си падаше по тъпите приказки за чудесата на образованието — той, дето едвам беше завършил шести клас. Само „Ридър’с дайджест“ четеше, а пък изкарваше от фермата шестнайсет хиляди долара годишно. Опознай хората. Научи се да протягаш ръка и да разпитваш по име как са жените им. Е, Хал познаваше хората. Имаше два вида хора — едните можеш да ги прецакаш, другите не можеш. Първите бяха десет пъти повече.