На кръстопътя той намали скоростта. На склона горе се мярна къщата на семейство Нортън, но сега високата пожълтяла трева изпълваше задния двор, където някога беше откритото огнище на Бил. Някои от прозорците бяха счупени.
Малко по-нататък той спря до тротоара и хвърли поглед към парка. Паметникът на загиналите във войните се извисяваше над джунгла от бурени и храсти. Плиткото басейнче беше задръстено с водни плевели. Напуканата зелена боя се лющеше от пейките. Люлките бяха ръждясали и досадното им скърцане навярно би прогонило и най-търпеливото дете. Пързалката беше паднала настрани и лежеше с изпружени крака като мъртва антилопа. А от ъгъла на къта за игри с пясък се подаваше върху тревата провисналата ръка на нечия забравена парцалена кукла. Зашитите вместо очи копчета лъщяха с мрачен, неосмислен ужас, сякаш по време на дългия си престой в пясъка куклата бе видяла всички чудовищни тайни на нощта. И може би наистина ги бе видяла.
Бен надигна очи и видя Марстъновия дом да се взира през затворените капаци, към градчето с безсилна злоба. Сега къщата беше безопасна, но щом паднеше нощ…
Дъждовете навярно бяха отмили нафората, с която отец Калахан бе запечатал вратите. Ако онези желаеха, къщата можеше пак да бъде тяхна — храм, мрачен фар, извисен над опустялото, мъртво градче. Събираха ли се там? Бродеха ли бледи призраци по затъмнените коридори, организираха ли пиршества и пращаха ли уродливи молитви към Създателя на своя Създател?
Изтръпнал от студ, той извърна глава.
Марк гледаше къщите. На повечето места завесите бяха спуснати; другаде зад прашните прозорци се разкриваха опустели стаи. И така е по-зле, завесите поне спазват известно приличие, помисли Бен. Изоставените къщи сякаш се взираха в двамата натрапници със замътени, малоумни погледи.
— Те са в тези къщи — едва чуто изрече Марк. — Сега, в момента — навсякъде из къщите. Зад завесите. В легла, килери и мазета. Под дюшеметата. Крият се.
— Не се стягай — каза Бен.
Градчето остана назад. Бен зави по Брукс Роуд и минаха край Марстъновия дом — капаците на прозорците бяха все тъй провиснали, а градината се бе превърнала в лабиринт от избуяли плевели и подивели цветя.
Марк посочи с пръст и Бен погледна настрани. Сред тревата белееше добре утъпкана пътека. Тя започваше от пътя, пресичаше двора и стигаше до входната врата. Сетне къщата отмина назад и Бен усети как обръчът около гърдите му се разхлабва. Бяха преодолели най-страшното.
Някъде на Бърнс Роуд, недалече от гробището Хармони хил, Бен спря колата и двамата излязоха. Рамо до рамо закрачиха през гората. Загрубялата жълта трева сухо пращеше под стъпките им. Наоколо звънтеше песента на закъснели скакалци и от плодовете на хвойновите храсти се носеше острият мирис на джин. Излязоха на малка могилка, извисена над просеката, където хладният вятър люлееше лъскавите жици на далекопровода. Тук-там дърветата вече пожълтяваха.
— Старите кореняци разказват, че се започнало оттук каза Бен. — През петдесет и първа. Духал западен вятър. Смятат, че може би някой е захвърлил неизгасена цигара. Една най-обикновена цигара. Огънят лумнал из Блатата и нищо не можело да го спре.
Той извади от джоба си пакет „Пал Мал“, замислено се вгледа в емблемата — in hoc signo vinces — и разкъса целофановата опаковка. Запали цигара и изгаси клечката кибрит. Цигарата имаше удивително приятен вкус, макар че не бе пушил от месеци.
— Те си имат скривалища — каза той. — Но могат да ги загубят. Много от тях могат да бъдат убити… не, по-точно е да се каже унищожени. Но не всички. Разбираш ли?
— Да — каза Марк.
— Не са много умни. Ако загубят леговищата си, следващия път ще се скрият зле. Двама души могат да свършат много работа, стига само да претърсват най-очевидните места. Може би в Сейлъм’с Лот всичко ще свърши до първия сняг. Може и никога да не свърши. Нито едното е гарантирано, нито другото. Но без… нещо… да ги прогони, да ги подплаши, изобщо няма да има шанс.
— Да.
— Ще бъде грозно и опасно.
— Знам.
— Но казват, че огънят пречиствал — замислено промълви Бен. — Пречистването не е дреболия, нали?
— Да — повтори Марк.
Бен се изправи.
— Трябва да си вървим.
Той захвърли тлеещата цигара в куп сухи храсти и крехки лански листа. Димът се провлачи като тънка бяла панделка над зелените клонки на хвойната, после вятърът го разсея. Пет-шест метра по-нататък имаше огромен куп рухнали дънери.
Двамата гледаха дима занемели, омаяни.
Пушекът се сгъсти. Бликна огнено езиче. Клонките пламнаха и откъм сухия храст долетя тихо пращене.