Тъкмо сядаше на масата и задната врата се отвори.
— Здрасти, Уин. Как я караш?
— Сносно. Коляното малко ме щрака.
— Неприятно. Би ли оставил още пакет мляко и четири литра от оная лимонада?
— Дадено — отвърна той с примиренчески глас. Знаех си, че днеска натам е тръгнало.
Без да обръща внимание на коментара, тя начена яйцата. Уин Пуринтън вечно намираше за какво да се оплаква, макар че, Бог е свидетел, би трябвало да е най-щастливият мъж на света, откакто оная негова чума падна по стълбата на мазето и си строши врата.
В шест без четвърт, тъкмо докато пушеше „Честърфийлд“ и допиваше второто кафе, сгънатият брой на „Прес-Хералд“ тупна по външната стена и се изтърси в розовите храсти. За трети път тази седмица — хлапето на Килби караше като бясно. Кой го знае дали не се тъпчеше с хапчета и докато разнасяше вестници. Е, вестникът можеше да полежи. Първите бледи и изумително златни лъчи на изгрева падаха косо през източните прозорци. За нея това бе най-хубавото време на деня и нямаше да разваля безгрижния му покой с разни дреболии.
Наемателите можеха да ползват печката и хладилника — заедно със смяната на бельото това влизаше в наема — и скоро покоят щеше да отлети щом Гроувър Върил и Мики Силвестър слезеха да си излапат набързо юфката, преди да поемат към текстилната фабрика в Гейтс Фолс, където работеха и двамата.
Мисълта й сякаш бе дала сигнал за тяхното пристигане — тоалетната на втория етаж избуча и по стълбата затропаха тежките работни ботуши на Силвестър. Тя тежко се надигна и тръгна да издирва вестника.
5.
6:05
Тъпичките вопли на бебето проникнаха в неспокойната утринна дрямка на Санди Макдугъл и тя се надигна със залепнали от сън очи. Подпря брадичка на нощното шкафче и запита:
— Има ли ако?
Като я чу, бебето се разрева още по-силно.
— Млък! — кресна тя. — Идвам!
Упъти се по тясното коридорче на фургона към кухнята. Беше крехко момиче, вече губещо предишната си невзрачна свежест. Извади шишето на Ранди от хладилника, помисли дали да не го затопли, после реши да кара по бързата процедура. Щом си толкоз на зор, пискало проклето, ще си го пиеш студено.
Мина в детската стая и навъсено изгледа бебето. То беше вече на девет месеца, но болнаво и ревливо за възрастта си. Едва миналия месец бе почнало да лази. Кой знае дали нямаше полиомиелит или нещо подобно. А сега имаше нещо по ръцете му, че и по стената. Тя пристъпи напред, като мислено питаше дева Мария какво ли е направило пак пустото хлапе.
Беше седемнайсетгодишна и през юли двамата бяха отпразнували първата годишнина от сватбата. Когато навремето се омъжи за Ройс Макдугъл, в шестия месец и с корем като дирижабъл, бракът изглеждате точно толкова благословен, колкото разправяше отец Калахан — благословена вратичка за бягство. А сега приличаше просто на купчина ако.
И с отчаяние видя, че тъкмо това бе размазал Ранди по ръцете си, по стената и по косата си.
Тя стоеше, гледаше го тъпо и стискаше студеното шише.
Заради това бе зарязала гимназията, приятелките си, надеждите да стане манекен. Заради този гаден фургон насред Завоя с вече отлепени ивици тапицерия, заради някакъв съпруг, дето по цял ден се бъхти във фабриката, а вечер тича в бензиностанцията да пие и да играе покер с непрокопсаните си приятели. Заради хлапе, дето е одрало кожата на некадърния си баща и цялото вони на ако.
Бебето пищеше до премала.
— Затваряй си човката — изрева му тя изведнъж и го замери с пластмасовото шише. Шишето го удари по челото и бебето с писък се просна в люлката, размахвайки ръчички. Точно под линията на косата му имаше червен кръг и Санди усети как в гърлото й се надига някаква ужасяваща смес от задоволство, жал и ненавист. Подбра го от люлката като парцал.
— Млъквай! Млъквай! Млъквай!
Преди да се удържи, вече го бе зашлевила два пъти и болезнените писъци на Ранди ставаха толкова силни, че гласът му секна. Лежеше в люлката задъхан, с пурпурно личице.
— Извинявай — избъбри тя. — Исусе, дево Марийо и Йосифе. Извинявай. Добре ли си, Ранди? Чакай минутка, мама ей-сегичка ще те изчисти.
Когато се върна с мокър парцал, двете очи на Ранди се бяха подули като цепки и почваха да посиняват. Но бебето пое биберона и се усмихна беззъбо, когато тя взе да бърше лицето му.
„Ще кажа на Рой, че е паднал от масата, докато съм го преобличала — помисли Санди. — Той ще повярва. Моля ти се, Господи, нека да повярва.“