Хлапетата от автобуса на Чарли бяха най-примерните в градчето — а всъщност и в цялата училищна област. В автобус № 6 нямаше крясъци, тропот и дърпане на плитки. Всички проклетници седяха кротко и си гледаха работата, иначе можеха да извървят пеш трите километра до прогимназията на Стенли Стрийт и да обяснят в дирекцията какво им се е случило.
Той знаеше какво мислят за него и имаше представа как го наричат зад гърба му. Но това не го смущаваше. В своя автобус нямаше да допусне щуротии и лайномятаници. Тия да ги показват на безгръбначните си учители.
Директорът на прогимназията бе имал нахалството да го запита дали не е постъпил „импулсивно“, когато накара хлапето на Дърхам да търчи три дни задето само било малко шумно. Чарли просто го изгледа и в крайна сметка директорът, писклив женчо с просълзени очи, завършил колежа преди има-няма две години, не издържа и извърна глава. Дейв Фелсън, началникът на гаража, беше стар приятел; заедно бяха изкарали корейската война. Разбираха се. Разбираха какво става в страната. Разбираха как хлапето, което е „само малко шумно“ в училищния автобус през 1958, става хлапе, което препикава националното знаме през 1968.
Той надзърна в широкото огледало и видя как Мери Кейт Григсън подава бележка на приятелчето си Брент Тени. Приятелче, а? Напоследък почваха да се чукат още в шести клас.
Включи стоповете и отби край пътя. Мери Кейт и Брент отчаяно надигнаха глави.
— Сигурно имате да си кажете доста нещо? — изрече той към огледалото. — Добре. Почвайте.
Отвори вратата и ги изчака да се пръждосат от неговия автобус.
8.
9:00
Крейг Невестулката се изтъркаля от леглото — в буквалния смисъл на думата. Стаичката му беше на втория етаж и през прозореца нахлуваха ослепителни слънчеви лъчи. Главата му бучеше отвратително. Онзи писарушка отгоре вече тракаше като кълвач. Божичко, човек трябваше да е луд за връзване, та по цял ден да се занимава с туй проклето трак-трак-трак.
Той стана и по гащи се запъти към календара да види дали е дошло време да получи помощта за безработни. Не. Беше сряда.
Махмурлукът не го мъчеше чак толкова, колкото се бе случвало. Снощи бе висял при Дел чак до затварянето в един след полунощ, обаче имаше само два долара, а след стопяването им не бе успял да изкрънка повече от две-три бири. „Губя тренинг“ — помисли той и разтри с длан брадясалата си буза.
Той надяна ватираната долна фланела, която носеше независимо от сезона, нахлузи зеления работен панталон, после отвори гардероба и извади закуската си — бутилка топла бира за тук и кутия безплатна юфка (дар от правителството) за долу. Не понасяше юфка, но бе обещал на вдовицата, че ще й помогне да изтупа килима, а сигурно вече му бе измислила и други задачи.
Макар че мърмореше понякога, той нямаше нищо против това — беше останало от времето, когато споделяше леглото на Ева Милър. Съпругът й бе загинал при злополука в дъскорезницата през 1959 — смешна история, ако изобщо може да има нещо смешно в такова ужасно нещастие. По онова време в дъскорезницата работеха шейсет-седемдесет души и Ралф Милър се очертаваше като бъдещ директор.
Смешното беше там, че Ралф Милър не бе докосвал машина цели седем години след 1952, когато стремглаво се издигна от майстор до член на управата. Ясна работа, ръководството му се отблагодаряваше и то напълно заслужено. Когато навремето източен вятър със скорост петдесет и пет километра в час подгони големия пожар из Блатата и го прехвърли през Джойнтнър Авеню, фабриката изглеждаше обречена. Пожарните команди от шест съседни градчета и без това се бореха отчаяно да спасят града, та едва ли щяха да отделят хора за пикливата операция по опазване на местната дъскорезница. Тогава Ралф Милър организира пожарен отряд от цялата втора смяна, под негово ръководство хората обляха покрива с вода и сториха онова, което обединените пожарникарски сили не бяха успели да постигнат западно от Джойнтнър Авеню — издигнаха непреодолима преграда пред пожара и го отклониха на юг, където бе окончателно овладян.
Седем години по-късно той падна в резачката, докато развеждаше из фабриката важни гости от някаква масачузетска компания. Надяваше се да ги склони към покупка на акции. Подхлъзна се на локва вода, да я вземат дяволите, и право пред очите им хлътна в резачката. Излишно е да се казва, че всякаква възможност за сделка стана на парчета заедно с Ралф Милър. Дъскорезницата, която бе спасил през 1951, окончателно затвори врати през февруари 1960.
Невестулката надзърна в петносаното огледало и среса бялата си коса — буйна, красива и все още секси, макар да бе навършил шейсет и седем. Единствената част на тялото му, която сякаш процъфтяваше от алкохола. После навлече тютюневата работна риза, взе кутията юфка и слезе надолу.