— Пусни ме, копеле курвенско! Не се биеш честно! — Взрив на болка.
— Кажи „чичо“.
— Не!
Както стоеше на колене, той загуби равновесие и заби лице в прахта. Болката в ръката го парализираше.
Гълташе прах. Прахът се набиваше в очите му. Безпомощно риташе с крака. Бе забравил, че е грамаден. Бе забравил как се тресе земята под стъпките му. Бе забравил, че като порасне, ще пуши „Камел“ като баща си.
— Чичо! Чичо! Чичо! — изпищя Ричи. Усещаше, че може да крещи „чичо“ часове наред, стига само това да му върне ръката.
— Кажи „Аз съм голяма грозна фъшкия“.
— Аз съм голяма грозна фъшкия! — изпищя Ричи в праха.
— Стига ти толкова.
Марк Петри го пусна и предпазливо се отдръпна, докато Ричи ставаше на крака. Бедрата го боляха от стискане. Надяваше се, че Ричи е загубил желание да се бие. Иначе предстоеше катастрофа.
Ричи стана. Озърна се. Никой не го поглеждаше в очите. Момчетата му обърнаха гръб и всеки захвана, каквото бе правил преди произшествието. Онова гадно хлапе Глик стоеше до педала и го гледаше като Божи пратеник.
Ричи стоеше самичък и още не можеше да повярва колко лесно бе връхлетяло падението. Прах покриваше лицето му, само под очите кожата беше измита от сълзи на ярост и срам. Помисли дали да не се нахвърли върху Марк Петри. Но го възпираха срам и страх — непознати, нови-новенички и грамадни. Не сега. Ръката го болеше като прогнил зъб. Мръсно копеле курвенско, нечестен побойник. Само да ми паднеш и да те катурна…
Но не днес. Той се завъртя, закрачи настрани и земята изобщо не трепна. Беше навел очи към краката си, та да не гледа никого в лицето.
Откъм момичетата някой се изсмя — пискливият подигравателен звук полетя болезнено звънко в утринния въздух.
Той не вдигна очи да види кой му се присмива.
10.
11:15
Преди време Общинското бунище на Джирусълъм’с Лот беше просто стара каменна кариера, докато през 1945 година работниците стигнаха до глина и се преместиха. Намираше се в края на черния път, който продължаваше от Бърнс Роуд още три километра след гробището Хармони Хил.
Дъд Роджърс чуваше как в далечината пращи и кашля косачката на Майк Райърсън. Но пукотът на пламъците скоро щеше да заглуши този звук.
Дъд беше пазач на сметището от 1956 и ежегодното му преназначаване на градско събрание беше проста рутина, придружена с всеобщи овации. Живееше до сметището, в спретната барачка от катраносан картон с надпис „Сметищен надзирател“ на паянтовата врата. Преди три години бе изкопчил от стиснатите общински съветници пари за калорифер и окончателно се бе отказан от градския си апартамент.
Беше гърбав, със странно килната глава, сякаш в лошо настроение Господ го бе усукал за последно, преди да му даде път към белия свят. Ръцете му, увиснали до коленете като на маймуна, бяха поразително силни. Четирима мъже едва бяха натоварили в панеловоза старата каса на универмага, за да я докарат тук след покупката на нова вградена каса. Камионът забележимо бе приклекнал под тежестта. Но Дъд Роджърс я бе свалил сам — с жили като изпънати въжета по шията, с изхвръкнали вени по челото и китките, с бицепси като арматурно желязо. Без чужда помощ я бе прекатурил през източния ръб.
Дъд обичаше сметището. Обичаше да пъди хлапетата, които идваха да трошат бутилки, обичаше да насочва камионите към всяко ново място за разтоварване. Обичаше да подбира вехтории между боклуците — привилегия на надзирателя. Сигурно му се надсмиваха, като го гледаха как крачи през планини от боклук с високите ботуши, с кожени ръкавици, с пистолет в кобура, торба на рамо и джобно ножче в ръка. Нека си се смеят. Тук имаше медни кабели, понякога се намираха и електромотори с недокоснати намотки, а в Портланд за медта му брояха суха пара. Намираше изхвърлени бюра, кресла и канапета, все неща, които можеше да поправи и после да продаде на антикварите по шосе № 1. Дъд скубеше антикварите, те пък скубеха летовниците и светът си се въртеше най-чудесно. Преди две години бе намерил строшено сгъваемо легло с пукната табла и го бе продал на някакъв сбъркан от Уелс за две стотачки. Сбърканият бе изпаднал в екстаз от автентичния дух на Нова Англия, без да знае, че Дъд грижливо е изличил с пясък от таблата надписа „Произведено в Гранд Рапидс“.
На другия край на сметището бяха вехтите коли. Буици, фордове, шевролети, каквото ти душа иска, и Боже мой, колко чаркове си оставяха хората по старите коли. Най-добре вървяха радиаторите, но един запазен карбуратор докарваше седем долара, след като се измие с бензин. Да не говорим за ремъци, стопове, разпределители, предни стъкла, волани и килимчета.