Да, сметището бе хубаво място. Като Дисниленд и Шангри-ла, обединени в едно. Ала най-хубавото не бяха парите, заровени в черно сандъче под креслото му.
Най-хубави бяха огньовете… и плъховете.
В неделя и сряда Дъд подпалваше сметището сутринта, а в понеделник и петък — вечер. Най-красиви бяха вечерните пожарища. Обичаше мътното розово зарево, разцъфващо над старите найлонови торби с боклук, над смачканите вестници и кашони. Но с плъховете по му вървеше сутрин.
Сега той седеше в креслото и гледаше как огънят прихваща, почва да пуска нагоре тлъст черен пушек и пропъжда гаргите. Дъд спокойно държеше спортния си пистолет 22-ри калибър и чакаше да изскочат плъховете.
Те винаги изскачаха на цели батальони. Бяха едри, мръсни, сиви, с розови очи. По козината им подскачаха ситни бълхи и кърлежи. Опашките се влачеха подире им като дебели розови жици. Дъд обожаваше да стреля по плъхове.
— Сума ти патрони купуваш, бе, Дъд — казваше с медения си глас Джордж Мидлър от универмага, избутвайки по тезгяха тежките картонени кутии. — Общината ли ги плаща?
Стара шега. Преди години Дъд бе вписал в служебните сметки поръчка за две хиляди патрона 22-ри калибър с рязани куршуми и Бил Нортън мрачно се бе заканил да го уволни.
— Хайде, хайде, Джордж — отвръщаше Дъд, — нали знаеш, че само за обществото го правя.
Ето го. Онзи, тлъстият с куц заден крак, беше Джордж Мидлър. От устата му провисваше нещо, може би парче пилешки черен дроб.
— Пипнах те, Джордж. Пипнах те — промърмори Дъд и натисна спусъка.
Изстрелът беше глух и почти безобиден, но плъхът се преметна два пъти и остана да лежи, ритайки с крачета. Рязани куршуми, това беше номерът. Някой ден щеше да си купи пищов 45-ти калибър или „Магнум-357“ и да види как ще им се отрази на ситните гадини.
Онзи, следващият, беше дребното курве Рути Крокет, дето не носи сутиен в училище и все ръчка приятелчетата си с лакът и се хили, когато минава Дъд. Бам! Лека ти пръст, Рути.
Плъховете търчаха като обезумели към спасителния край на сметището, но преди да изчезнат, Дъд бе претрепал шест парчета — добър утринен резултат. Ако отидеше да ги погледне, щеше да види как кърлежите бягат от изстиващите тела като… като… ами, като плъхове от потъващ кораб.
Това му се стори великолепен майтап. Той отметна причудливо изкривената си глава, облегна се на гърбицата и дълго се смя, докато алчните оранжеви пръсти на огъня пълзяха през боклука.
Не ще и дума, животът беше голяма работа.
11.
Пладне.
Мощният рев на градската сирена отекна за дванайсет секунди, възвестявайки средата на деня и началото на обедната почивка в трите училища. Лоурънс Крокет, втори член на общинската управа и собственик на компания за застраховки и търговия с недвижими имоти, остави книгата, която четеше („Сексуални роби на Сатаната“) и свери часовника си. Отиде до вратата и закачи табелката „Връщам се в един часа“. Ежедневието му беше неизменно. Щеше да отскочи до кафе „Ексълънт“ за два сандвича със сирене и да изпуши една пура над чашка кафе, зяпайки краката на Полин.
Побутна вратата, за да провери дали е добре заключена, после пое надолу по Джойнтнър Авеню. На ъгъла спря и се озърна към Марстъновия дом. На алеята отпред имаше спряла кола. Едва я различаваше сред искренето на трептящия въздух. Нещо тревожно се обтегна в гърдите му. Преди повече от година бе продал в пакет Марстъновия дом и отдавна занемарената пералня „Старото корито“. Най-странната сделка през живота му…, а в дългата си кариера бе виждал доста смахнати пазарлъци. Колата горе навярно принадлежеше на някой си Стрейкър. Р. Т. Стрейкър. А тъкмо тази сутрин бе получил по пощата нещо от него.
В един горещ юлски следобед преди малко повече от година въпросният тип пристигна пред кантората на Крокет. Излезе от колата и постоя на тротоара, преди да прекрачи прага. Беше висок и въпреки жегата носеше старомоден костюм с жилетка. Плешив като билярдна топка и също като нея по кожата му нямаше и капчица пот. Веждите му се сливаха в плътна права черта, а очите под тях хлътваха дълбоко като черни дупки, пробити с бормашина върху ъгловатото лице. В ръка държеше тънко черно куфарче. Когато Стрейкър влезе, Лари беше сам в кантората; имаше секретарка на половин работен ден — едно момиче от фолмаут с най-разкошните цици, които някога бе виждал — но следобед тя работеше при някакъв адвокат в Гейтс Фолс.
Плешивият посетител седна на креслото за клиенти, сложи куфарчето в скута си и се втренчи в Лари Крокет. Изразът на очите му не се поддаваше на разгадаване и това смути Лари. Той обичаше да разчита какво желае човек, бил той хлапак или побелял старец, още преди да си е отворил устата. Този тук не си бе направил труда да погледне снимките на местни имоти, закачени по дъската за обявления, не бе подал ръка, не се бе представил, даже едно „здрасти“ не бе казал.