— Аз пък ще кажа — самодоволно заяви Ралфи. — Ще им кажа защо всъщност искаше да отидеш.
— Гадина — безнадеждно въздъхна Дани.
Отвъд окосения двор започваше пътека, слизаща надолу към гората. Къщата на семейство Глик беше на Брок Стрийт, а Марк Петри живееше в южния край на Джойнтнър Авеню. Пряката пътека пестеше доста време, особено, ако си на девет или дванайсет години и нямаш нищо против да минеш по камъните през ручея Крокет. Под краката им пращяха сухи вейки и борови иглички. Наоколо свиреха щурци и нейде в гъсталака пееше козодой.
Дани бе допуснал грешката да каже на брат си, че Марк има пълен комплект пластмасови чудовища: човекът-вълк, мумията, Дракула, лудият доктор Франкенщайн и дори залата на ужаса. Според майка им всички тия работи бяха вредни, скапвали мозъка или нещо подобно, и братчето му тутакси бе използвало възможността за шантаж. Скапан мъник и туйто.
— Знаеш ли, че си скапан? — запита Дани.
— Знам — гордо отвърна Ралфи. — Какво е скапан?
— Значи, че си зеленясал и прогнил като страшилищата.
— Глей си работата — отсече Ралфи.
Вървяха по брега на потока, който бълбукаше лениво из каменистото си русло и по повърхността му все още пробягваше бледо перлено сияние. На две мили източно оттук водите му се вливаха в рекичката Тагарт Стрийм, а тя на свой ред отиваше в Роял Ривър.
Присвил очи в гъстеещия здрач, за да види къде стъпва, Дани заподскача по камъните през ручея.
— Ще те катурна! — радостно закрещя Ралфи зад гърба му. — Пази се, Дани, ще те катурна!
— Само да си ме катурнал, гадино, аз пък ще те катурна в подвижните пясъци — заплаши го Дани.
Стъпиха на отсрещния бряг.
— По тия места няма подвижни пясъци — изкиска се Ралфи, но за всеки случай пристъпи по-близо да брат си.
— Тъй ли? — зловещо запита Дани. — Само преди няколко години едно момче потънало в подвижните пясъци. Чух как го разправят дъртаците, дето все киснат около магазина.
Наистина ли? — сепна се Ралфи. Очите му бяха станали кръгли.
— Аха — потвърди Дани. — Потънало с рев и писъци, устата му се напълнила с пясък и толкоз. Уаааарррххх!
— Стига бе — неспокойно рече Ралфи. Наоколо вече царуваше почти пълен мрак и гората се бе изпълнила с танцуващи сенки. — Да се махаме оттук.
Като се подхлъзваха тук-там по боровите иглички, двамата изкачиха отсрещния бряг. Десетгодишното момче, за което бе чул Дани, се казваше Джери Кингфийлд. Кой знае, може наистина да бе потънало в тресавището с рев и писъци, но във всеки случай никой не го бе чул. Преди шест години просто бе изчезнало сред блатата, отивайки за риба. Едни мислеха, че е потънал в подвижни пясъци, други — че го е убил някой — ония, дето им викат сексуални маниаци. Навсякъде шареха маниаци.
— Разправят, че духът му още витаел из тия гори — тържествено обяви Дани, пропускайки да спомене пред братчето си, че Блатата са на пет километра южно от тук.
— Недей, Дани — боязливо рече Ралфи. — Не сега… в тъмното.
Наоколо потайно пукаха клони. Крясъците на козодоя бяха секнали. Отзад изпращя вейка, сякаш някой се промъкваше през гората. В небето чезнеха сетните лъчи на отминалия ден.
— От време на време — продължаваше Дани със зловещ глас, — когато някой ситен гаден хлапак излезе по тъмно, онова момче изскача от гората, а пък лицето му е прогнило и облепено с пясък…
— Дани, да вървим. — В гласа на братчето му звучеше искрена молба и Дани млъкна. Бе почнал сам да се плаши. Дърветата ги обкръжаваха отвсякъде с мрачни тромави силуети, и бавно се люшкаха от нощния вятър, триеха се едно в друго, скърцаха със стави.
Отляво пак изпращя съчка.
Дани изведнъж съжали, че не бяха тръгнали по пътя.
Изпращя още една съчка.
— Дани, страх ме е — прошепна Ралфи.
— Не ставай глупав — каза Дани. — Да вървим.
Отново закрачиха напред. Под стъпките им шумоляха борови иглички. Дани си повтаряше, че не чува никакво пращене. Не чуваше нищо освен собствените си стъпки. Кръвта туптеше в слепоочията му. Ръцете му бяха изстинали. Брой крачките, каза си той. След двеста крачки ще излезем на Джойнтнър Авеню. А на връщане ще минем по пътя, та да не се плаши тоя дребен глупчо. Само след минутка ще видим уличните лампи и ще разберем колко сме глупави, но ще е толкова хубаво да знаем, че е така, затова брой стъпките. Едно… две… три… Ралфи изпищя.
— Виждам го! Виждам призрака! ВИЖДАМ ГО!
Ужасът избухна в гърдите на Дани като нажежено желязо. Сухожилията в краката му се превръщаха в изопнати стоманени жици. Би се обърнал да побегне, но Ралфи го стискаше с все сила.
— Къде? — прошепна той, забравяйки, че призракът е негова измислица. — Къде?