Предварително изплашен от онова, което би могъл да види, той се взираше към гъсталака, но виждаше само мрак.
— Сега изчезна…, но го видях. Очи. Видях очи — бръщолевеше Ралфи. — Олеле, Данииии…
— Няма призраци, глупчо. Идвай.
Дани стисна ръката на братчето си и го поведе напред. Имаше чувството, че краката му са сглобени от десет хиляди гумички. Коленете му трепереха. Ралфи ce притискаше към него с такава сила, че едва не го избутваше от пътеката.
— Гледа ни — прошепна Ралфи.
— Слушай, недей да ме…
— Не, Дани. Наистина. Не го ли усещаш?
Дани спря. И както става понякога с децата, той наистина усещаше и знаеше, че вече не са сами. В гората бе натегнала дълбока, злокобна тишина. Наоколо лениво танцуваха подгонени от вятъра сенки.
И Дани усети дъха на нещо свирепо и безжалостно — усети го, но не с обонянието си.
Призраци нямаше, но имаше маниаци. Те излизат от черни коли и ти предлагат бонбони, или висят по уличните ъгли, или… или те преследват из гората… И после… Ох, и после те…
— Бягай — дрезгаво изрече той.
Но парализираният от страх Ралфи трепереше до него. Пръстите му се впиваха в китката на Дани като тел върху бала слама. Очите му се втренчиха в гъсталака и изведнъж взеха да се разширяват.
— Дани?
Изпращя съчка.
Дани се завъртя и видя накъде гледа брат му.
Мракът ги обгърна.
19.
21:00
Мейбъл Уъртс беше грамадна и невероятно дебела жена, неотдавна бе навършила седемдесет и четири и ставаше все по-трудно да се осланя на краката си. Беше се превърнала в хранилище на градската история и градските клюки, а паметта й обхващаше пет десетилетия, изпълнени с погребения, изневери, кражби и безумни постъпки. Макар и клюкарка, тя не можеше да бъде наречена жестока (противното мнение изразяваха само ония, чиито интимни тайни бе пуснала да циркулират из задните дворчета); просто живееше в градчето и за градчето. В известен смисъл тя олицетворяваше градчето — една затлъстяла вдовица, която напоследък съвсем рядко излизаше от дома си и почти по цял ден седеше край прозореца, облечена в необятна нощница от червена коприна, с навити около главата избелялоруси плитки, положила до дясната си ръка телефона, а до лявата — мощен японски бинокъл. Комбинацията от тези две удобства — плюс достатъчно време, за да ги използва пълноценно — я превръщаше в добродушен паяк, заседнал сред комуникационна мрежа, обхващаща цялата територия от Завоя до източните квартали.
По липса на нещо по-интересно тя наблюдаваше Марстъновия дом, когато изведнъж капаците на прозореца вляво от входа се открехнаха и разкриха квадрат от златна светлина, която явно нямаше нищо общо с яркото електрическо сияние. На светлия фон за миг се очерта мъчително неясен силует на нечии рамене и глава. Кой знае защо, Мейбъл изтръпна.
Продължи да гледа, но вече нищо не помръдваше.
Що за хора, помисли тя, отварят тъкмо когато човек не може да им хвърли едно око.
Остави бинокъла и лекичко вдигна телефонната слушалка. Два гласа — Мейбъл веднага разпозна Хариет Дърхам и Глинис Мейбъри — си говореха как момчето на Райърсън открило кучето на Ъруин Пуринтън.
Тя седеше кротко и дишаше през устата, за да не издава, че се е включила към разговора.
20.
23:59
Денонощието се люшкаше на ръба на изчезването. Къщите спяха в мрака. Долу в центъра нощните лампи на универмага, погребалното бюро и кафе „Ексълънт“ хвърляха по тротоара меки електрически отблясъци. Някои хора лежаха будни — Джордж Боайе току-що се бе върнал от следобедната смяна във фабриката, Уин Пуринтън седеше и редеше пасианс, защото не можеше да заспи от мисли за Док, чиято гибел го бе разстроила много по-дълбоко отколкото смъртта на жена му. Но повечето жители на градчето спяха със съня на праведни и отрудени хора.
Няколко крачки отвъд портата на гробището Хармони Хил една мрачна фигура търпеливо изчакваше да настане часът. Когато заговори, гласът звучеше меко и благовъзпитано.
— О, отче мой, дай ми своето благоволение. Повелителю на мухите, дай ми своето благоволение. Виж, нося ти гнило месо и воняща плът. Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося. Дай ми знак на тая земя, осенена с твоето име. Чакам за знак да започна делото ти.
Гласът стихна. Надигна се лек, гальовен ветрец, носещ шепнещите въздишки на разлистени клони и треви, а сред тях и дъха на мърша от сметището в края на пътя.
Не звучеше нищо друго освен шепота на вятъра. Фигурата постоя замислена и безмълвна. После се приведе и вдигна високо едно детско телце.
— Нося ти това.
Стана неописуемо.