— Не.
Горби се усмихна и кимна.
— Ако не възразявате, бихме искали да го задържим за изследвания.
— Разбира се — каза Тони. — Разбира се. Имаме медицинска застраховка.
— Реакциите му са много забавени — продължаваше лекарят. — Ще му направим рентгенови снимки, проба от костен мозък, преброяване на белите кръвни телца…
Очите на Марджъри Глик бавно се разширяваха.
— От левкемия ли е болен? — прошепна тя.
— Мисис Глик, едва ли можем…
Но тя бе припаднала.
2.
Бен Миърс беше един от местните доброволци, които издирваха Ралфи Глик из гъсталаците, ала от всичките си усилия спечели само гроздове репеи по крачолите и тежък пристъп на сенна хрема, предизвикана от късно разцъфналите цветове на златничето.
На третия ден от издирването той влезе в кухнята на Ева с намерение да излапа някоя консерва и после да се просне за кратка дрямка преди писането. Завари пред печката Сюзън Нортън да готви кренвирши със сос. Мъжете, току-що пристигнали от работа, седяха около масата, правеха се, че разговарят и хвърляха към нея разнежени погледи — беше облечена с рязани кадифени шорти и избеляла карирана риза, вързана отпред на възел. В нишата до кухнята Ева Милър гладеше бельо.
— Хей, какво правиш тук? — запита той.
— Готвя ти нещо свястно преди съвсем да изпосталееш — отвърна тя и Ева весело изпръхтя зад стената. Бен усети как ушите му пламват.
— Страшно добре готви, ще знаеш — заяви Невестулката. — Мене питай за тая работа. Гледам я откак почна.
— Ако погледаш още малко, ще ти окапят очите — изкиска се Гроувър Върил.
Сюзън сложи капака на стъклената тенджера, пъхна я във фурната и двамата излязоха на задната веранда. Огненочервеното слънце потъваше зад хоризонта.
— Нещо обнадеждаващо?
— Не. Нищо.
Бен измъкна смачкан пакет от джобчето на ризата си и запали цигара.
— Миришеш така, сякаш си се къпал с лосион против комари — каза Сюзън.
— То пък един лосион… — промърмори Бен и посочи ръката си, покрита с подутини и драскотини. — Тия гадни комари и проклетите трънаци.
— Как мислиш, Бен, какво се е случило?
— Един Господ знае. — Той издиша струйка дим. Може би някой се е промъкнал зад по-големия брат, зашеметил го е с торбичка пясък или нещо подобно, а после е отвлякъл хлапето.
— Мъртво ли е според теб?
Бен я погледна, за да разбере дали очаква искрен отговор или все още иска да се надява. Хвана я за ръката и преплете пръсти с нейните.
— Да — отсечено каза той. — Мисля, че момчето е мъртво. Още нямаме доказателства, но сигурно е така.
Тя бавно поклати глава.
— Дано да грешиш. Мама и още няколко жени посетиха мисис Глик. Обезумяла е, мъжът й също не е на себе си. А другото момче просто блуждае като призрак.
Бен изсумтя. Бе престанал да слуша и гледаше към Марстъновия дом. Капаците бяха затворени; щяха да се отворят по-късно. Когато се смрачи. Капаците щяха да се отворят, когато се смрачи. Побиха го зловещи тръпки — мисълта звучеше почти като заклинание.
— … вечер?
— Ммм? Извинявай.
Той се обърна към Сюзън.
— Казах, че татко би искал да наминеш утре вечер. Можеш ли?
— Ще си бъдеш ли вкъщи?
— Естествено — каза тя и го погледна.
— Добре тогава. Разбрахме се.
Искаше да я гледа — беше прекрасна в лъчите на залеза — ала Марстъновият дом привличаше очите му като магнит.
— Привлича те, нали? — каза тя и имаше нещо свръхестествено в това, че е прочела мислите му толкова точно.
— Да. Привлича ме.
— Бен, за какво се разказва в новата ти книга?
— Не сега — каза той. — Дай ми време. Стане ли възможно, ще чуеш всичко. Книгата трябва… трябва да узрее сама.
Точно в този миг тя искаше да каже „Обичам те“, да го каже тъй простичко и спонтанно, както бе изплувало в съзнанието й, но вместо това само стисна устни. Не можеше да го изрече, докато той гледа… нататък.
Сюзън се изправи.
— Отивам да проверя какво става с кренвиршите.
Докато влизаше вътре, Бен продължаваше да пуши и да гледа към Марстъновия дом.
3.
Сутринта на двайсет и втори, понеделник, Лоурънс Крокет седеше в кантората си, правеше се, че преглежда кореспонденцията и зяпаше циците на секретарката, когато телефонът ненадейно иззвъня. Мислеше за деловата си кариера в Сейлъм’с Лот, за малката лъскава кола на алеята пред Марстъновия дом и за сделки с дявола.
Още преди да консумира сделката си със Стрейкър (точно така, консумирах я, помисли той и плъзна поглед по издутата блуза на секретарката), Лоурънс Крокет несъмнено бе най-богатият човек в Сейлъм’с Лот и един от най-богатите в окръг Къмбърланд, макар че не го издаваше нито с облеклото си, нито с обстановката в кантората. Две жълтеникави, оплюти от мухите лампи осветяваха старата прашна канцелария. Вехтото бюро със сгъваем капак беше отрупано с хартии, писалки и писма. В единия му ъгъл имаше бурканче лепило, в другия — стъклен куб с вградени отвътре семейни снимки. Върху камара счетоводни книги едва запазваше равновесие кръгъл аквариум, натъпкан с кибритени клечки; залепено върху стъкло листче поясняваше, че е дар за „кибритлията Лари“. Единствените други мебели в кантората бяха трите огнеупорни шкафа и бюрото на секретарката.