— Туристите — мъдро поясни Ханк. — Туристите всичко купуват. Тия типове от Ню Йорк и Бостън… и торба с фъшкии ще купят, само да е старинна.
— Хич не ми харесва онзи голям сандък — продължи Роял. — Без митнически печат, да го вземат дяволите.
— Стига вече, давай да ги откараме.
По пътя към Сейлъм’с Лот двамата мълчаха и Ханк натискаше газта с все сила. Искаше да свърши час no-скоро. Цялата работа не му се нравеше. Сбъркана работа, както казваше Роял.
Спря камиона зад новия магазин и задната врата се оказа отключена, както бе обещал Лари. Роял безрезултатно прещрака ключа на осветлението.
— Хубава работа — промърмори той. — Ще трябва да разтоварваме всичко в тая проклета тъмнина… слушай, не ти ли намирисва на нещо странно?
Ханк подуши. Да, наоколо се носеше неприятен мирис, но не можеше да се сети какво точно му напомня. Сухият полъх пареше ноздрите му като дъх на отдавнашна тлен.
— Просто отдавна не е отваряно — рече той и плъзна лъча на фенерчето из дългата празна стая. — Трябва хубавичко да се проветри.
— Или хубавичко да се подпали — подхвърли Роял. Не му харесваше тук. Нещо в тази сграда го караше да настръхва. — Хайде на работа. И внимавай да не си потрошим краката.
Разтовариха сандъците забързано, но предпазливо. Половин час по-късно Роял с въздишка на облекчение затвори задната врата и щракна един от новите катинари.
— Половината свършихме — каза той.
— Лесната половина — отвърна Ханк и вдигна очи към Марстъновия дом. Тази вечер капаците бяха затворени и никъде не блещукаше светлинка. — Хич не ме е срам да си призная, че не ми се ходи горе. Чувал съм за къщи с призраци, ама оная там сигурно е най-призрачната. Само на откачени може да им хрумне да се заселват в нея: — Мене, ако питаш, трябва да са с обратна резба.
— Като ония педали, декораторите — кимна Роял. — Сигурно искат да я превърнат в музей. Добра реклама може да стане.
— Добре де, няма къде да се дяваме, тъй че дай да свършваме по-скоро.
Хвърлиха по един последен поглед към опакования бюфет в каросерията, сетне Ханк с трясък намести задния капак. Качиха се в кабината и поеха по Джойнтнър Авеню към Брукс Роуд. След няколко минути порутената мрачна грамада на Марстъновия дом се извиси пред тях и Роял усети как в стомаха му почват да се гърчат първите тръпки на истински страх.
— Божичко, какво зловещо място — промърмори Ханк. — Как може човек да живее тук?
— Не знам. Виждаш ли светлина зад капаците?
— Не.
Къщата сякаш се протягаше насреща като че очакваше пристигането им. Ханк свърна по алеята и подкара към задния двор. М двамата се мъчеха да не гледат прекалено внимателно към онова, което биха могли да им разкрият сред буренака подскачащите лъчи на фаровете. Сърцето на Ханк се бе стегнало от страх, какъвто не бе изпитвал даже във Виетнам, макар че по онова време живееше в почти непрестанно напрежение. Онзи страх беше естествен, разбираем. Страх, че може да настъпиш отровен шип и да видиш как кракът ти се надува като зловонен зелен балон; страх, че някое хлапе, чието име даже не можеш да изговориш, се кани да ти пръсне главата с руски автомат; страх, че може да попаднеш в патрул с някой смахнат, който ще иска да избиете всичко живо в селце, откъдето виетконговците са изчезнали още преди седмица. Но сегашният страх беше детински, кошмарен. Нямаше конкретно въплъщение. Къщата си е къща — дъски, панти, гвоздеи и основи. Нямаше защо, наистина нямаше защо да му се струва, че от всяка пукнатина избликва варовитият дъх на зло. Просто глупави мисли и толкоз. Призраци ли? Не вярваше в призраци. Особено пък след Виетнам.
Едва след третия опит успя да превключи на задна скорост и да върне на тласъци каросерията към стълбището на мазето. Ръждивите капаци бяха отметнати и в мътната червеникава светлина на стоповете ниските каменни стъпала сякаш слизаха към ада.
— Никак, ама никак не ми харесва, мой човек — каза Ханк. Опита да се усмихне, но лицето му се изкриви в гримаса.
— И на мене.
Натежали от страх, двамата се спогледаха в мътното осветление на кабината. Но те отдавна не бяха деца, а и не можеха да се върнат, без да свършат работата заради някакъв си безпочвен страх — как щяха да го обяснят в лъчите на утрото? Поръчката трябваше да се изпълни. Ханк изключи двигателя. Излязоха от кабината и минаха зад камиона. Роял се изкатери горе и откачи капака.
Сандъкът беше вътре — масивен и ням, с полепнали тук-там стърготини.
— Боже мой, как не ми се ще да го смъкваме долу! — задавено изрече Ханк Питърс и гласът му звучеше като ридание.
— Хайде — каза Роял. — Дай да свършваме.