МАРСТЪНОВИЯТ ДОМ
Нито един жив организъм не би могъл да съществува дълго в условията на абсолютна реалност и при това да запази разсъдъка си; някои учени допускат, че дори чучулигите и скакалците сънуват. Къщата на хълма не бе запазила разсъдъка си. Тя се издигаше самотна, опряна на възвишенията, и зад стените й се таеше мрак; бе стояла така осемдесет години и би могла да стои още толкова. Отвътре стените бяха все тъй прави и гладки, тухлите си стояха на място, дюшемето бе здраво, а вратите — благоприлично затворени; глуха тишина тегнеше над гредите и камъните на този дом и онова, което обикаляше из него, крачеше в самота.
ПЪРВА ГЛАВА
БЕН (I)
1.
Когато отмина Портланд и продължи по отклонението на север, Бен Миърс усети как в стомаха му започват да се надигат тръпките на приятна възбуда. Беше 5 септември 1975 година и наоколо с опиянение се развихряха последните пориви на лятото. Дърветата бяха натегнали от зеленина, над тях се издигаше високият, нежносин небосвод, а малко след фолмаут Бен зърна две хлапета да крачат по пътеката край шосето, преметнали въдиците си на рамо като карабини.
Той свърна в локалното платно, намали до минималната разрешена скорост и подири с поглед нещо, което би разбудило спомените. Не го откри веднага и мислено се подкани да бъде готов за почти гарантираното разочарование. По онова време си бил едва седемгодишен. Много вода е изтекла, двайсет и четири години са това. Местата се променят като хората.
В ония далечни дни още не съществуваха четирите платна на шосе 295. Ако някой искаше да стигне от Лот до Портланд, трябваше да мине през фолмаут по местен път 12 и после да свие по номер 1. Да, много време бе минало.
Престани с тия тъпотии.
Но не бе лесно да престане. Никак не бе лесно, когато…
Внезапно по съседното платно с рев го задмина огромен мотоциклет с щръкнали ръкохватки, яхнат от момчурляк по тениска, зад който седеше момиче с тънко червено яке и грамадни огледални очила. Засякоха го прибързано; преди да прецени, че няма опасност, той вече бе настъпил спирачката и натискаше клаксона с две ръце. Мотоциклетът се стрелна по-нататък, бълвайки от ауспуха синкав пушек, а момичето размаха назад среден пръст.
Докато потегляше отново, той се пребори с желанието да запали цигара. Мотоциклетът вече почти бе изчезнал от поглед и продължаваше да се отдалечава. Хлапетии. Проклети хлапетии. Спомените се мъчеха да нахлуят в главата му — други, по-пресни спомени. Той ги отпъди. От две години не бе възсядал мотоциклет. И никога нямаше да го стори.
С крайчеца на окото си зърна отляво нещо червено и когато погледна нататък, в гърдите му припламна радост от срещата с нещо познато. Далече отвъд полегатото нагорнище, засадено с детелина и тимотейка, се извисяваше голям червен хамбар с белосана куличка — дори от това разстояние се виждаше как блести ветропоказателят над нея. Изглеждаше съвършено непроменен. Дали пък нещата нямаше да потръгнат в крайна сметка? Сетне сградата изчезна зад дърветата.
Отклонението навлезе в околностите на Къмбърланд и гледката взе да става все по-позната. Мина по моста над Роял ривър, където като деца ловяха костури и дребни щуки. За миг между дърветата се мярнаха потрепващите къщурки на Къмбърланд Вилидж. В далечината стърчеше къмбърландската водна кула с изписания по стените й тлъст лозунг: „Нека озеленим Мейн.“ Леля Синди вечно се шегуваше, че някой трябва да добави отдолу: „донесете пари“.
Възбудата ставаше все по-силна и той увеличи скоростта, като се взираше напред, очаквайки да види указателя. И наистина, пет мили по-нататък от далечината изплува искрящото зелено табло, затрептяло в горещия въздух.
Мрачното настроение го налегна изведнъж и радостта изгасна като жарава под влажен пясък. Бе свикнал с тия пристъпи откакто (името на Миранда се помъчи да изплува в съзнанието му и той го отблъсна към забравата) настанаха лошите времена; знаеше как да ги предотвратява, но този път скръбта бе връхлетяла с поразителна, свирепа мощ.
Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато…