Обърна гръб на къщата и дъхът излетя от гърлото му със сухо, сламено свистене. Не сега. По-късно, може би, но не сега. За момента му стигаше да знае, че всичко е още тук. Бе го дочакало. Подпря се с длани върху предния капак на колата и огледа града. Там можеше да открие кой се занимава с Марстъновия дом и евентуално да го наеме. От кухнята би излязъл сносен работен кабинет, а приемната щеше да пригоди за спалня. Но в никакъв случай нямаше да се качва горе.
Освен, ако му се наложеше.
Седна в колата, включи двигателя и подкара надолу към Джирусълъм’с Лот.
ВТОРА ГЛАВА
СЮЗЪН (I)
1.
Както си седеше на пейката в парка, той усети, че девойката го наблюдава. Беше много красива, с копринен шал върху пшенично русата коса. В момента четеше книга, но на пейката до нея имаше скицник и въгленов молив. Бе 16 септември, първият училищен ден, и в парка като по чудо нямаше и помен от най-пакостливите обществени елементи. Оставаха само майки с невръстни дечица, неколцина старци край паметника на загиналите във войната, и тази девойка под шарената сянка на престарелия бряст.
Тя срещна погледа му. По лицето й се изписа изненада. Сведе очи към книгата; пак го погледна и понечи да стане; едва не се отказа в последния момент; стана; отново седна.
Бен се изправи и тръгна към нея, също с книга в ръка — евтино каубойско романче.
— Здравейте — любезно изрече той. — Познаваме ли се?
— Не — каза тя. — Тоест… вие сте Бенджамън Миърс, нали така?
— Съвършено вярно — отвърна той и въпросително вдигна вежди.
Тя се разсмя нервно; не посмя да го погледне в очите, само за кратък миг се опита да разгадае изражението му. Очевидно нямаше навика да разговаря с непознати в парка.
— Мислех, че ми се привижда.
Тя повдигна книгата от скута си. Пред погледа на Бен се мярна печатът, ударен отстрани върху ръбчетата на страниците — „Общинска библиотека на Джирусълъм’с Лот“. Беше вторият му роман, „Въздушен танц“. Момието посочи задната корица с негова снимка отпреди четири години. Лицето изглеждаше хлапашко и ужасно сериозно, с очи като черни диаманти.
— От такива незначителни случайности са се зараждали цели династии — каза той и макар че го бе подхвърлил на шега, изречението увисна между тях като уж небрежно изречено пророчество.
Нейде зад гърба му едва проходили дечица въодушевено щъпукаха из плиткото басейнче, а някаква майка се караше на Роди да не люлее сестричката си толкова високо. Това не пречеше на сестричката да излита с развяна рокличка все по-нагоре, право към небето. Години по-късно щеше да си спомня този миг като че нечия ръка бе отрязала специално за него тъничък резен от тортата на времето. Ако между двама души не припламне нещичко, подобен миг просто потъва из вехтошарските складове на паметта.
Сетне тя се разсмя и му подаде книгата.
— Ще ми дадете ли автограф?
— Върху библиотечна книга?
— Ще им купя друга за подмяна.
Той извади от джоба на пуловера автоматичен молив, отвори книгата на титулната страница и запита:
— Как се казвате?
— Сюзън Нортън.
Бързо, без да мисли, Бен написа: „На Сюзън Нортън, най-красивото момиче в парка. С обич и уважение, Бен Миърс“. Най-отдолу отривисто добави датата.
— Сега ще трябва да я откраднете — каза той, докато връщаше книгата. — Уви, „Въздушен танц“ отдавна е разпродадена.
— Ще я потърся от някой букинист в Ню Йорк. — Тя се поколеба и този път си позволи да го погледне в очите. — Книгата е страхотна.
— Благодаря. Колкото пъти я взема да хвърля едно око, все се чудя как изобщо стигна до печат.
— Често ли я взимате?
— Честичко, обаче се мъча да отвикна.
Тя се усмихна широко, после двамата се разсмяха и всичко стана по-естествено. След време той щеше да размишлява колко лесно, колко гладко са се развили нещата. И мисълта щеше да го тревожи. Тя пораждаше друга представа за съдбата — не сляпа, а с великолепно зрение (0,00 диоптра), и при това твърдо решена да смели безпомощните простосмъртни под мелничарските камъни на вселената, за да омеси от тях някакъв непостижимо загадъчен хляб.
— Чела съм и „Дъщерята на Конуей“. Много ми хареса. Сигурно са ви проглушили ушите с такива приказки.
— Чувам ги поразително рядко — призна си той. Миранда също харесваше „Дъщерята на Конуей“, но повечето му приятели по кафенетата предпочитаха да се въздържат от коментари, а критиците почти единодушно оплюха романа. Е, това е то критиката. Не ти признават сюжета, а пък останалото си е чист онанизъм.
— Е, на мен ми харесва.
— Четохте ли последната книга?