Том Роб Смит
Секретният доклад
Лев Демидов #2
На сестра ми и брат ми
Сара и Майкъл
Съветски съюз
Москва
3 юни 1949 г.
По време на Великата отечествена война той беше вдигнал във въздуха моста при Калач, отбранявайки Сталинград, беше минирал фабрики, за да ги превърне в руини, беше палил нефтопреработващи заводи, изпълвайки небето с кълба черен дим. Разрушаваше всичко, което можеха да заграбят настъпващите войски на вермахта. И докато сънародниците му ридаеха над развалините на родните си градове, той наблюдаваше картината на опустошението с мрачно задоволство. Врагът щеше да завладее една пустиня, изгорена земя и застлано с дим небе. Често импровизираше с каквото му падне подръка — танкови снаряди, стъклени бутилки, бензин от изоставени, преобърнати военни камиони — и си бе създал репутация на човек, на когото можеше да се разчита. Никога не губеше самообладание и не допускаше грешки, дори когато работеше в екстремни условия — мразовити нощи, до пояса в речни бързеи, под неприятелски огън. За човек с неговия опит и темперамент днешната задача изглеждаше рутинна. Имаше достатъчно време и над главата му не свистяха куршуми. Въпреки това ръцете му, винаги уверени, сега кой знае защо трепереха. Пот се стичаше в очите му и го караше постоянно да я попива с ръкава на ризата си. Прилошаваше му от страх, той, петдесетгодишният герой от войната Яков Дроздов, се чувстваше като разтреперан новак — за първи път му се налагаше да взривява черква.
Оставаше само още един заряд, който трябваше да заложи точно пред себе си, в светилището, където някога се е намирал олтарът. Тронът на владиката, иконите, църковната утвар — всичко беше изнесено. Дори позлатата от стените бе остъргана. Черквата беше съвсем празна освен динамитните шашки, заровени под основите и закрепени на колоните. Ограбена и опразнена, тя внушаваше усещането за нещо огромно и тайнствено. Централният купол, украсен с корона от стъклописи, се извисяваше толкова високо и беше изпълнен със слънчева светлина, че изглеждаше като част от небето. Вдигнал глава с отворена уста, Яков се любуваше на купола, издигнат на петдесетина метра над него. Слънчевите лъчи се процеждаха през високите прозорци и оцветяваха фреските, които скоро щяха да бъдат разрушени и надробени на парчета — милиони цветни пръски. Светлината, която струеше по гладкия каменен под, на който беше седнал, сякаш се опитваше да го достигне като някаква протегната златна длан.
Той промърмори:
— Няма Бог.
Повтори отново, този път по-силно, и думите му отекнаха под празния купол:
— Няма Бог!
Денят бе летен и светъл. Това не беше някакъв знак. Нищо божествено. Светлината не означава нищо. Проблемът е, че мисли прекалено много. Той дори не вярва в Бога. Опита се да си спомни някои от антирелигиозните лозунги, възприети в страната.
Зданието не беше свещено или благословено. То трябваше да се възприема само като конструкция от камъни, стъкло и греди — сто метра дълга и шейсет метра широка. Която не произвежда нищо и не служи за нищо — черквата беше само една архаична постройка, издигната от едно архаично общество, което вече не съществува.
Яков облегна гръб на колоната и прокара ръце по каменния под, изгладен от стъпките на хиляди и хиляди поклонници, които векове наред идваха тук за службата. Зашеметен от мащабите на това, което трябваше да стори, той започна да се задушава, сякаш не можеше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Това усещане премина бързо. Явно беше преуморен — това бе всичко. Обикновено при разрушаване на обект с такива размери му помагаше цял екип. Този път беше решил, че помощниците ще играят само спомагателна роля. Нямаше нужда да споделя отговорността, нито да замесва колегите си. Не всички бяха съзнателни като него. Те не бяха се освободили напълно от религиозните си предразсъдъци. А той не искаше да работи заедно с хора с противоречиви настроения.
В продължение на пет дни — от изгрев до залез — той поставяше експлозиви в стратегическите точки, за да осигури срутването на конструкцията навътре, така че куполите да паднат един върху друг. Неговият занаят изискваше ред и точност и той се гордееше със своите умения. А тази сграда беше истинско предизвикателство. Не ставаше дума за морален проблем, това беше единствено изпитание за ума. Днешното успешно разрушаване на храма с камбанарията и петте златни купола, най-големият от които висок осемдесет метра, щеше да бъде достоен венец на кариерата му. Бяха му обещали след това да се уволни от армията и да се пенсионира. Даже се говореше, че може да получи орден „Ленин“ като награда за извършената работа, с която никой не искаше да се заеме.