Тебеширената течност успокои вътрешностите му и той се упрекна, че отново се е заровил в миналото. Очакваше го светло бъдеще. Държавата оценяваше таланта му. Пекарната бе разширена и скоро щеше да заеме цялото здание. Доскоро той разполагаше с двата долни етажа, а горният беше даден на фабриката за копчета — прикритие за секретна правителствена служба. Винаги му се струваше глупаво, че са я разположили над пекарната — в стаите беше прашно от брашното и горещо от топлината на пещите. Всъщност той искаше те да се махнат не защото имаше нужда от повече пространство, а защото не харесваше хората, които работеха там. Униформите и необщителното им поведение влияеха зле на стомаха му.
Изкачи се по общото стълбище и надникна на горния етаж. През последните два дни предишните обитатели изнесоха сандъци с документи и канцеларските мебели. Качи се на площадката и спря пред вратата с няколко тежки катинара. Натисна дръжката и вратата се отвори. Огледа мрачното помещение. Стаите бяха празни. Набрал смелост, той влезе да разгледа новите си владения. Напипа ключа за осветлението, но изведнъж забеляза, че на отсрещната стена се е подпрял някакъв човек.
Лев се изправи и примигна от светлината на голата крушка. На вратата видя пекаря, слаб като вейка. Гърлото на Лев беше пресъхнало. Изкашля се, поизтупа се и огледа опразнените помещения на неговия Отдел за разследване на убийства. Секретните папки за престъпленията, които той и Тимур бяха разкрили, бяха изчезнали. Бяха ги взели, за да ги изгорят, за да унищожат следите от работата, която бе вършил през последните три години. Пекарят, чисто име Лев не знаеше, бе застинал в неловка поза и на лицето му бе изписано смущението на човек, който съчувства на нещастието, сполетяло негов съгражданин. Лев каза:
— Три години се разминаваме по стълбите и нито веднъж не попитах как се казвате. Не исках…
— Да ме притеснявате ли?
— Но аз притесних ли ви?
— Честно казано, да.
— Казвам се Лев.
Пекарят подаде ръка и Лев я стисна.
— Аз се казвам Филип. За три години нито веднъж не ви почерпих с хляб.
Излизайки за последен път от Отдела, Лев огледа стаите, преди да заключи вратата. Изпитваше някаква странна лекота и последва Филип на долния етаж, където той му даде един кръгъл самун — още топъл, със златиста горичка. Отчупи края и го захапа. Филип наблюдаваше внимателно реакцията му. Разбрал, че се очаква неговата оценка, Лев сдъвка хапката и каза:
— Най-вкусният хляб, който съм ял досега.
И това беше вярно. Филип се усмихна и попита:
— С какво се занимавахте там горе? За какво беше цялата потайност?
Преди Лев да отговори, пекарят се стресна и оттегли въпроса си.
— Не ми обръщайте внимание. Не ми е работа.
Като продължаваше да дъвче, Лев реши, че е редно да отговори.
— Ръководех специален отдел на милицията за разследване на убийства.
Филип замълча, явно не беше разбрал. Лев добави:
— Разследвахме убийства.
— Много работа ли имахте?
Лев кимна леко.
— Повече, отколкото можете да си представите.
След като прие един цял самун за вкъщи заедно с този, който беше разчупил, Лев се обърна да си тръгне. Филип го спря, опитвайки се да завърши разговора с нещо по-приятно.
— Лятно време тук става много горещо. Сигурно сте доволен, че се местите?