Лев се наведе и огледа отпечатъците от стъпки по брашното на пода.
— Отделът не се мести. Закриват го.
— А вие?
Лев го погледна.
— Връщам се в КГБ.
Същия ден
Клиниката „Сербски“ се помещаваше в скромно по размерите си здание с извити железни перила пред прозорците на горните етажи и приличаше повече на приятен жилищен блок, отколкото на болница. Раиса се спря както винаги на петдесетина метра и отново си зададе въпроса дали постъпва правилно. Погледна към Елена, която стоеше до нея, хванала ръката ѝ. Кожата ѝ беше неестествено бяла, като повехнала. Бе отслабнала и толкова често боледуваше, че това се превърна във всекидневното ѝ състояние. Раиса забеляза, че шалчето на Елена се е развързало, и клекна до нея, за да го оправи.
— Можем да се приберем вкъщи. Можем да се приберем по всяко време.
Елена мълчеше, лицето ѝ не изразяваше нищо, пред Раиса сякаш стоеше нейно копие с изтъняла кожа и зелени неподвижни очи, напълно лишено от жизнена енергия. Или беше обратното — може би Раиса беше копие на загрижена майка, имитираща това, което една истинска майка би направила?
Раиса целуна Елена по бузата, но не получи отговор и усети как се свива сърцето ѝ. Не знаеше какво да прави с това безразличие, което беше започнало, когато тя бе коленичила насълзена пред нея и бе прошепнала в ухото ѝ, очаквайки изблик на мъка:
Зоя е мъртва.
Елена не реагира. И сега, шест месеца по-късно, тя отново изглеждаше безучастна.
Раиса се изправи, огледа се за движението и прекоси улицата към главния вход. Посещението на клиниката беше отчаян ход, но тя самата бе отчаяна. Любовта не можа да ги спаси. Тя не беше достатъчна.
Вътре по каменни подове, покрай голи стени, сестри в спретнати униформи бутаха колички с кожени ремъци. Вратите бяха заключени, а на прозорците имаше решетки. Без съмнение известността на тази клиника като водещ психиатричен център в града се дължеше на лошата ѝ слава. Тук прибираха дисиденти и политически противници на режима, които се подлагаха на инсулинова кома и върху тях се изпробваха най-новите методи на пирогенна и шокова терапия. Не беше най-подходящото място за търсене на помощ за едно седемгодишно дете.
В споровете им Лев отричаше нуждата от психиатрична помощ. Мнозина от тези, които беше арестувал за политически престъпления, се изпращаха в подобни болници — „психушки“. Въпреки че признаваше очевидното наличие на добри лекари в тези жестоки институции, не смяташе, че рискът да се търсят подобни специалисти оправдава ползата от тяхната квалификация. Да се признаеш за болен беше равностойно сам да се поставиш извън обществото и това не беше мястото, където родителите или настойниците биха искали да видят едно дете. Въпреки това неговата позиция беше по-скоро резултат от предпазливост или от магарешко упорство — той да бъде този, който се грижи за семейството дори когато то се разпада пред очите му. Раиса не беше лекар, но разбираше, че болестта на Елена е по-опасна от физически недъг. Тя просто умираше. Наивно бе да се очаква, че всичко ще се оправи от само себе си.
Жената на регистратурата я погледна и я позна от предишните им посещения.
— Дошла съм при доктор Ставски.
Действайки зад гърба на Лев с помощта на приятели и колеги, тя бе успяла да си уреди среща с доктор Ставски. Макар да работеше и с дисиденти, той смяташе, че психиатрията не трябва да се ограничава с политиката, и не одобряваше крайностите в наказателните процедури. Беше воден от желание да лекува и се съгласи да прегледа Елена неофициално. Раиса му вярваше колкото корабокрушенец вярва на дъската, за която се е хванал, но нямаше друг избор.
На горния етаж доктор Ставски ги покани в кабинета си, приклекна пред Елена и попита:
— Елена? Как си?
Тя не отговори.
— Помниш ли името ми?
Елена мълчеше. Ставски се изправи и попита шепнешком Раиса:
— Как мина седмицата?
— Без промени. Нито дума.
Ставски заведе Елена до теглилката.
— Моля те, свали си обувките.
Елена не реагира. Раиса се наведе, развърза обувките ѝ и я качи на теглилката. Ставски погледна скалата, за да отчете теглото ѝ. Почука с молив по бележника, където бяха отбелязани стойностите от последните седмици. Раиса се приближи до Елена, за да ѝ помогне да слезе от теглилката, но Ставски я спря. Те зачакаха. Елена продължаваше да стои на теглилката, обърната към стената, и да мълчи. Минаха две минути, после пет, после десет, а тя все не се помръдваше. Накрая Ставски направи знак на Раиса да я свали от теглилката.