Преглъщайки сълзите си, Раиса завърза връзките на обувките ѝ, но когато се изправи, за да попита нещо, видя, че Ставски говори по телефона. След като затвори, остави бележника си на бюрото. Тя усети, че е предадена, но преди да успее да реагира, той я прекъсна:
— Вие дойдохте при мен за помощ. Според мен Елена се нуждае от непрекъснато, професионално наблюдение.
Двама санитари влязоха в кабинета и затвориха след себе си вратата. Раиса прегърна Елена. Ставски се приближи бавно.
— Уредих да бъде приета в болницата в Казан. Познавам добре персонала там.
Раиса поклати глава невярващо, отказвайки да приеме предложението му.
— Това вече не зависи от вас, Раиса. Решението е взето в интерес на момичето. Вие не сте нейна майка. Държавата ви е определила за настойник и сега ви отнема това право.
— Но, докторе…
В гласа ѝ прозвуча явно презрение.
— Не можете да ми я вземете.
Ставски се приближи плътно до нея и прошепна:
— Ще кажа на Елена, че трябва да замине с тези санитари в Казан и че повече няма да ви види. Напълно сигурен съм, че няма да реагира. Ще излезе от стаята с тези непознати и дори няма да се обърне. Ако постъпи така, ще повярвате ли, че не можете да ѝ помогнете?
— Отказвам този тест.
Без да обръща внимание на Раиса, Ставски се наведе и каза бавно и отчетливо:
— Елена, ще те заведат в специализирана болница и ще се опитат да те излекуват. Възможно е никога повече да не видиш Раиса. Аз ще уредя да се грижат добре за теб. Тези хора ще ти помогнат. Но ако не искаш да заминеш, ако искаш да останеш с Раиса, трябва само да кажеш. Елена? Чуваш ли ме? Достатъчно е само да кажеш „не“.
Елена не отговори.
Същия ден
Вратата му отвори Инеса, вдовицата на Тимур. Той влезе в апартамента. Бяха минали месеци след завръщането му от Колима и той все очакваше Тимур да излезе от кухнята и да обясни, че не е загинал, че е оцелял и е успял да се върне вкъщи. Просто не можеше човек да си представи този дом без него. Тук той беше щастлив, заобиколен от семейството си. Но когато се раздаваха жилищата на офицерите, не се взимаха под внимание емоциите. В съответствие с правилата, след смъртта на Тимур семейството имаше нужда от по-малка жилищна площ. Освен това луксозният апартамент беше привилегия, която се даваше заради неговата работа. Инеса работеше в текстилен комбинат и тъкачките около нея се задоволяваха с доста по-скромни жилища. Лев направи всичко възможно да бъде запазено жилището им и дори беше помолил Фрол Панин да се намеси. Може би заради някакво чувство на вина за смъртта на Тимур Панин се съгласи. За изненада на Лев обаче, Инеса беше склонна да се премести. Тук всичко ѝ напомняше за нейния съпруг. Не си намираше място и мъката я душеше. Едва когато Лев ѝ показа, че там, където трябва да се нанесе, ще разполага с една-единствена стаичка с тънки стени и общи сервизни помещения, тя се отказа главно заради синовете си. Ако беше сама, щеше да напусне веднага.
Лев прегърна Инеса и ѝ подаде самуна хляб, който бе донесъл.
— Откъде го взе?
— От пекарната под нашата служба.
— Тимур никога не е носил хляб вкъщи.
— Хората, които работят там, не смееха да разговарят с нас.
— А сега вече не се ли страхуват?
— Не.
По лицето ѝ се плъзна сянка на тъга. Отделът за разследване на убийства беше и рожба на Тимур. Сега ги нямаше нито отделът, нито него.
От стаята си изскочиха да поздравят Лев двете момчета — десетгодишният Ефим и осемгодишният Вадим. Макар че Тимур бе загинал, изпълнявайки задача на Лев, синовете му не го упрекваха. Напротив, винаги се радваха на посещенията му. Разбираха, че той обичаше Тимур, а баща им обичаше Лев. Въпреки всичко за Лев тяхната привързаност беше слабо утешение, което един ден щеше да угасне. Те все още не знаеха подробностите. Все още не знаеха, че баща им бе загинал, опитвайки се да оправи грешките от миналото на Лев.
Инеса гальовно разчорли косата на Ефим, докато той разпалено разказваше за училището и за отбора, в който се състезаваше. Като по-големия син той трябваше да получи часовника на Тимур, когато навърши осемнайсет. Лев беше сменил счупеното стъкло и вътрешния механизъм, а стария запази за себе си, защото не му даваше сърце да го изхвърли, и от време на време го държеше в ръка. Инеса още не беше решила какво да каже на Ефим за произхода на часовника и дали да го излъже, че е ценна семейна вещ. Трябваше да реши това по-нататък. Обърна се към Лев и го попита:
— Ще вечеряш ли с нас?
На Лев му беше приятно тук, но той поклати глава: