Придружен от Раиса, Лев почука на вратата на Грачов и по стар навик огледа общия коридор, който водеше към нея. Беше късно, но те не можеха да чакат до сутринта, страхувайки се, че ако загубят инерция, ще се върне усещането за безизходица, което ще ги смаже. Вратата се отвори. Лев беше свикнал с безупречния вид на майора и сега се изненада да го види в измачкани домашни дрехи, разчорлен, с мръсни очила. Обикновено официален и въздържан, той топло прегърна Лев, сякаш посрещаше брат си, а на Раиса любезно се поклони.
— Влизайте!
Вътре по пода видяха кашони с опаковани вещи.
— Местите ли се?
— Не. Местят ме. По-далеч от града. Дори не знам точно къде. Казаха ми, но никога не бях чувал за това място. Мисля, че е някъде на север — студено и тъмно, за да ми стане ясно.
Майорът говореше, без да спира, и Лев едва успя да се вклини.
— Какво да ви стане ясно?
— Че вече не се ползвам с доверието им, не съм подходящ за друга работа, освен да ръководя малка служба в малък град. Нали знаете какво означава това? Лев? Раиса? Това се нарича заточение. И двамата сте го изтърпели.
Раиса попита:
— А къде е вашата съпруга?
— Напусна ме.
Изпреварвайки съчувствените им думи, Грачов добави:
— Разделихме се по взаимно съгласие. Имаме амбициозен син. Моето преместване ще попречи на кариерата му. Трябва да бъдем практични.
Грачов пъхна ръце в джобовете си.
— Ако сте дошли при мен за помощ, то е напразно.
Раиса погледна към Лев, питайки го с поглед дали си струва да разказват на майора за проблема си. Грачов забеляза реакцията ѝ.
— Разкажете какво се е случило. Ако не мога да ви помогна, може би ще ви дам дружески съвет.
Смутена, Раиса се изчерви.
— Извинявайте.
— За нищо.
И тя започна забързано да обяснява:
— Взеха ни Елена, нашата осиновена дъщеря, и я изпратиха в една психиатрия в Казан. Тя не можа да се възстанови след убийството на сестра ѝ. Уредих да я прегледа неофициално един лекар.
Грачов я прекъсна и поклати глава.
— У нас в такива случаи няма неофициални неща.
Раиса продължи:
— Лекарят обеща да не записва нищо. Повярвах му. И когато лечението се оказа неуспешно…
— Той ви я отне, за да предпази себе си.
Раиса кимна. Грачов се замисли и добави:
— Страхувам се, че смъртта на Зоя е тежко изпитание за всички нас.
Думите на майора изненадаха Лев и той поиска обяснение.
— За всички нас? Какво имате предвид?
— Прощавайте. Не беше честно да сравнявам общите последици с мъката, която изпитвате.
— Какви общи последици?
— Да не навлизаме в тази тема сега. Вие искате да помогнете на Елена…
Лев го прекъсна:
— Не, кажете ми какви са тези общи последици.
Майорът седна на един кашон и погледна Раиса, а после и Лев.
— Смъртта на Зоя промени всичко.
Лев го изгледа учудено и Грачов продължи:
— Убийството на едно момиче, замислено като отмъщение на бивш агент на Държавна сигурност. Беше организиран истински лов и жертви станаха още петнайсет пенсионирани офицери, които бяха преследвани, екзекутирани и даже измъчвани. Тези събития неприятно изненадаха властите, които освободиха онази жена от ГУЛАГ. Как ѝ беше името?
Лев и Раиса отговориха едновременно:
— Фраерша.
— Кого още може да са пуснали? Стотици и хиляди затворници се връщат по домовете си. Как ще се управлява страната, ако дори малцина са като нея? Няма ли нейната отмъстителност да отключи верижна реакция и да доведе до падане на режима? Ще започне гражданска война и страната ще се разцепи. От това се изплашиха най-вече властите и предприеха някои мерки.
— Какви мерки?
— Създаде се впечатление, че всичко е позволено. Известно ли ви е, че има автори, които пишат сатирични произведения? Дудинцев написа романа „Само с хляб не се живее“, в който открито осмива държавата и представителите на властта. А какво ще стане по-нататък? Позволяваме на хората да критикуват. Позволяваме да се противопоставят на нашето управление. Позволяваме да ни отмъщават. Властта, която изглеждаше толкова здрава, изведнъж се разклати.
— Имало ли е подобни отмъщения и другаде в страната?