Лев стана и се изправи пред Нина. Леко уплашен, Панин също се приближи до нея. Лев сложи ръка на рамото ѝ.
— Така разпитвахме заподозрените. В присъствие на техен близък — ако разпитваният не даде правилен отговор, наказваме близкия.
— Лев, аз само отговарям на вашите въпроси.
— Вие сте разрешили да убиват мъже и жени, които са служили на държавата?
— Мнозина от тях също са били убийци. На мое място те щяха да постъпят по същия начин.
— Така ли мислите?
— Лев, тези прибързани реформи много повече от престъпленията на Сталин или от реакцията на Запада заплашват нашите национални интереси. Убийствата на Фраершата са пример какво ни очаква в бъдеще. Милионите, на които ние като партия сме причинили зло, ще се разбунтуват както затворниците на „Стария болшевик“ или както в лагер №57. Това ще се повтаря във всеки град и във всяка област. Вие може да не сте забелязали, Лев, но ние водим невидима битка за оцеляването на нацията. Тя няма нищо общо с това дали Сталин е извършвал престъпления. Извършвал е. И е отишъл твърде далеч. Но ние не можем да променим миналото, а нашата власт се опира на него. Трябва да действаме, както винаги сме го правили — с железен юмрук. Не можем да допускаме грешки и да очакваме, че гражданите ще ни обичат въпреки това. Едва ли някога ще ни обичат, нека тогава поне се страхуват от нас.
Лев свали ръката си от рамото на Нина.
— Вие получихте каквото искахте. Секретният доклад е оттеглен. Нямате нужда повече от Фраершата. Оставете я на мен. Позволете ми да ѝ отмъстя, както позволихте на нея. Не бива да изпитвате угризения, че сте я предал. Вие и без това предадохте всички.
— Лев, разбирам, че нямате причини да ми се доверявате, но ви съветвам да забравите Фраершата. Забравете, че тя съществува. Ще уредя Елена да бъде изписана от болницата. Двамата с Раиса можете да напуснете града, далеч от печалните спомени. Ще ви намеря друга работа. Каквато поискате.
Лев се обърна към Панин:
— Тя все още ли работи за вас?
— Да.
— Върху какво?
— Този доклад отслаби позициите ни и на международната арена. Имаме нужда ясно да демонстрираме силата си. За целта организираме въстания в чужбина, в страните от Съветския блок, неголеми символични въстания, които ще смажем безмилостно. КГБ вече създаде цяла мрежа чуждестранни групи, които да провокират безредици в Източна Европа. Фраершата оглавява една от тези групи.
— Къде?
— Послушайте ме, Лев, това не е битка, която можете да спечелите.
— Къде е тя?
— Не можете да я надвиете.
— С какво тя може повече да ми навреди?
— Може, Лев, може, вашата дъщеря Зоя е жива.
Контролирана от Съветския съюз Източна Европа
Унгария
Будапеща
22 октомври
Зоя бързаше към Операта, мястото на срещата, където трябваше да достави своя нелегален товар. Джобовете ѝ бяха пълни с патрони, общо около стотина, всеки от които беше подпилен на кръст, за да експлодира и да се пръсне на парчета в тялото. Въпреки студената нощ на нея ѝ беше горещо. Носеше палто до коленете, стегнато с колан на кръста, и черна барета, нахлупена над челото ѝ. Изглеждаше на повече от четиринайсет години и приличаше по-скоро на унгарска студентка, отколкото на руско сираче. От нервното напрежение на челото ѝ изби пот, тя смъкна баретата от главата си и я натъпка в джоба върху патроните, за да заглуши подозрителното им дрънчене.
Когато стигна главния булевард „Сталин“, недалече от Операта, Зоя се спря да провери дали не я следят. За нейна изненада някой я хвана отзад за раменете. Обърна се и се оказа заобиколена от група мъже. Помисли си, че са от унгарската тайна полиция. Един от тях обаче я целуна по бузата и пъхна в ръката ѝ лист хартия. Някаква прокламация. Мъжете говореха един през друг. Въпреки че беше в града от пет месеца, тя бе успяла да научи едва няколко фрази. Ако се съдеше по облеклото им, те бяха студенти или работници, а не агенти, и тя се успокои. Въпреки това трябваше да внимава — не се знае как биха реагирали, ако разберат, че е рускиня. Тя кротко им се усмихна, надявайки се да си помислят, че е срамежлива, и да я пуснат. Те престанаха да ѝ обръщат внимание и извадиха плакат, който залепиха на витрината на съседен магазин. Зоя се измъкна и забърза към целта си.
Когато стигна до Операта, се изкачи по стълбите и се скри между колоните на фасадата, за да остане незабележима от улицата. Погледна часовника си, подарък от Фраершата. Беше подранила за срещата и се скри в сянката, за да чака свръзката. Това бе първата ѝ самостоятелна задача. Обикновено работеше заедно с Малкия. Партньорството им започна още преди пет месеца в Москва.