Когато я изведоха онази нощ от килията, бе сигурна, че сега Фраершата ще я разстреля, за да накаже Лев. Изправена пред смъртта, както преди няколко дни, Зоя откри, че вече не ѝ е все едно. Тя извика:
— Малкия!
Фраершата я повали на земята.
— Защо го викаш?
— Защото… го харесвам.
Фраершата се усмихна, след което прихна, отначало по-слабо, но после все по-силно, като към нея се присъедини шумният кикот на останалите. Зоя се изчерви и лицето ѝ пламна от срам. Унижена, тя се втурна към Фраершата с вдигнати ръце и свити юмруци, но преди да успее да я удари, Фраершата хвана ръката ѝ.
— Ще ти дам шанс, само един. Ако се провалиш, ще те убия. Ако успееш, ще станеш една от нас и ще можеш да бъдеш заедно с Малкия.
Когато стигнаха до средата на Големия Краснохолмски мост, всичко се разви както бе предсказала Фраершата. Лев и Раиса ги чакаха. Прогизнали от дъжда, те седнаха на предните седалки на колата. Разделена от тях с желязната решетка, Зоя видя как лицето на Раиса се изкриви от страдание и в този миг изпита някакви съмнения, но беше твърде късно да промени решението си. Стиснала с ръце решетката, тя се сбогува с нещастния си минал живот, изоставяйки малката си сестричка. Когато я измъкнаха от колата, се престори, че се съпротивлява, но после, когато се скри от погледите им, сама се вмъкна в чувала. А вътре вече я очакваше Малкия.
Отнесоха чувала на парапета на моста, а Зоя продължаваше да се преструва, че се съпротивлява, докато неочаквано за нея помощникът на Фраершата не я удари. Тя за малко не припадна. Завързаха чувала. Малкия здраво я прегърна, докато летяха надолу. Падането продължи части от секундата и те се врязаха във водата.
Желязната тежест ги повлече към дъното. Непромокаемият, промазан с восък плат, ги запази за малко като балон. Тежестта се блъсна в дъното и те не можаха да се задържат на крака. В тъмното Малкия щракна ножа и разряза плата. Ледената вода нахлу вътре и за миг напълни чувала. Малкия помогна на Зоя да се измъкнат. Хванати за ръце, те изплуваха на повърхността. Докато плуваха към брега, станаха свидетели как Лев и Раиса скочиха от моста с напразна надежда да я спасят.
Борейки се с течението, Зоя и Малкия стигнаха до каменния зид на брега и се изкачиха по дървения кей, където вече ги чакаше Фраершата. В далечината чуха отчаяните викове на Раиса и Лев, оплакващи детето, което бяха загубили.
Някакъв мъж се разхождаше нетърпеливо пред стълбите на Операта. Зоя се показа от прикритието си. Мъжът се огледа надолу и нагоре по булеварда и се приближи до нея. Зоя изпразни джобовете си и прехвърли в торбата му преработените патрони. Той измъкна един револвер и опита да вкара един патрон в барабана. Патронът пасна. Зареди револвера, докато Зоя продължаваше да прехвърля патроните в неговата торба. Когато приключиха, мъжът прибра револвера, кимна в знак на благодарност и се затича по стълбите. Зоя преброи до двайсет, преди да се спусне надолу, и да се запъти обратно към дома.
Беше странно да мисли за този град като за свой дом. Преди шест месеца тя не знаеше нищо за Унгария, освен че е верен съюзник на Съветския съюз, член на братството на народите и е в челните редици на страните, които се борят за световна революция. Фраершата коригира тази училищна пропаганда, като ѝ обясни, че Унгария не е имала друг избор. Освободена от фашизма, тя е била окупирана от съветските войски и поставена под съветско управление. Тя беше суверенна държава без суверенитет. Дългогодишният ѝ лидер, Матиаш Ракоши, е бил назначен от Сталин и подражавал старателно на своя господар, измъчвал и разстрелвал съгражданите си. Той бе създал Унгарската държавна сигурност — AVH — по модела на съветските органи. Езикът и мястото били различни, но терорът същият. След смъртта на Сталин започнала борба за реформи, възпламенена от мечтите за независимост. Зоя беше чужденка тук, но след смъртта на родителите си се чувстваше у дома в тази страна, осиновена подобно на нея против волята ѝ.
Доволна, че нощта си отива и тя не трябва повече да носи патрони, Зоя кривна по улица „Нагимезо“. Точно пред нея се беше струпала малка тълпа. В центъра ѝ различи мъжете, с които се беше сблъскала преди малко. Те се катереха един върху друг по раменете си и се опитваха да превърнат централния електрически стълб в нещо като тотем, облепен с позиви. Една жена от тълпата видя, че Зоя се приближава. Около трийсетгодишна, набита и яка и видимо пияна — бузите ѝ бяха зачервени — беше се наметнала като с огромен шал с унгарското знаме. Зоя погледна към уличния фенер и извади същия намачкан лист от джоба си — сякаш искаше да каже „знам, знам“. Но жената не се задоволи с този жест и я издърпа в тълпата, говорейки през цялото време нещо добронамерено, от което Зоя, естествено, не разбра нито дума. Жената започна да танцува и да пее. Останалите се присъединиха и запяха, защото знаеха думите, които Зоя не разбираше. Можеше само да се смее и усмихва с надеждата, че ще я пуснат да си ходи. В желанието си да се измъкне, преди да са усетили, че не знае езика, тя се опита да се измъкне от прегръдките на непознатата, но жената вече не изглеждаше толкова весела. От главния булевард се показа един автомобил и ускори към тях. Спря със скърцане и от него изскочиха двама агенти на AVH.