Заинтригуван от това несъответствие, Лев се изправи. В това време в стаята влезе Тимур Нестеров и забеляза книгата.
— Нещо важно?
— Засега не зная.
Тимур беше близък приятел и колега на Лев. Приятелството им бе доста странно: те не пиеха заедно и не разговаряха почти за нищо друго — освен за работа с дълги паузи. За циниците съществуваха основания да подозират някаква неприязън в техните отношения. Почти десет години по-млад, Лев стана негов началник, макар че преди съотношението е било обратното, и той винаги се обръщаше към него официално, не другояче, а с „другарю генерал“. Обективно Лев беше получил повече облаги от общия им успех. Околните намекваха, че той е използвач, кариерист и индивидуалист, но Тимур не проявяваше ревност. Чинопочитанието за него нямаше особено значение. Той си харесваше работата. Семейството му също се беше възползвало от преместването в Москва и най-сетне, след дълго чакане, той получи модерен апартамент с топла вода и постоянно снабдяване с електричество. И колкото и странни да изглеждаха отношенията им отстрани, те бяха готови да дадат живота си един за друг.
Тимур кимна към печатницата, където линотипните машини стояха като гигантски механични насекоми.
— Пристигнаха синовете му.
— Доведи ги.
— В стаята, където е трупът на баща им?
— Да.
Милицията беше разрешила на момчетата да си отидат вкъщи, преди Лев да успее да ги разпита. Беше готов да се извини, че се налага да видят отново тялото на баща си, но не възнамеряваше да разчита на информация от втора ръка, предоставена му от милицията.
На вратата се появиха Всеволод и Авксенти — двайсетгодишни младежи. Лев се представи.
— Аз съм Лев Демидов. Разбирам, че сега ви е трудно, но…
Те избягваха да гледат тялото на баща си, не сваляйки поглед от Лев. По-големият син, Всеволод, се обади:
— Ние вече отговорихме на всички въпроси на милицията.
— Няма да ви отнема много време. Така ли изглеждаше това помещение, когато влязохте сутринта?
— Точно така.
Отговаряше само Всеволод. Авксенти мълчеше и само от време на време поглеждаше Лев. А той продължи:
— Столът стоеше ли на същото място? Може да е бил обърнат по време на борбата?
— Каква борба?
— Между баща ви и убиеца.
Настъпи мълчание… Лев отново продължи:
— Столът е счупен. Ако седнете на него, той ще рухне. Странно е счупен стол да стои пред бюрото, нали? На него не може да се седне.
И двамата се обърнаха, за да погледнат стола. Всеволод се възмути.
— За какво ни повикахте, да си говорим за стола?
— Това е важно. Предполагам, че баща ви го е използвал, за да се обеси.
Това предположение би трябвало да им се стори нелепо и да ги възмути. Но братята мълчаха. Усещайки, че е напипал нещо, Лев продължи:
— Сигурен съм, че баща ви се е обесил вероятно на една от гредите на тавана. Стъпил е на стола, а после го е ритнал. Вие сте намерили тялото му сутринта, смъкнали сте го тук и сте върнали стола на мястото му, без да забележите, че е счупен. Единият от вас или може би и двамата сте прерязали гърлото му, за да скриете следите от въжето. След това сте обърнали всичко наопаки в кабинета, за да инсценирате обир.
Братята бяха способни студенти. Самоубийството на баща им можеше да навреди на техните кариери и да погуби всичките им надежди за бъдещето. Самоубийството, опитът за самоубийство, депресията, дори изказаното на глас намерение да се сложи край на живота — всичко това се тълкуваше като посегателство срещу държавата. Самоубийството, както и убийството нямаха място в еволюционното развитие на прогресивното общество.
Синовете явно обмисляха наум дали да признаят, или могат да отхвърлят обвиненията. Лев смекчи тона си:
— Аутопсията ще покаже, че врагът му е счупен. Ще се наложи да разследвам това самоубийство също толкова усърдно, както ако е било убийство. Интересуват ме причините, а не вашето разбираемо желание да прикриете случилото се.
По-малкият, Авксенти, проговори за първи път:
— Аз му прерязах гърлото.
Младежът продължи:
— Докато свалях тялото му, осъзнах, че е съсипал живота ни.
— Имате ли представа защо се е самоубил?
— Много пиеше. Не беше доволен от работата си.
Те казваха истината, но не цялата, дали защото нещо криеха, или просто нищо не знаеха. Лев обаче настояваше:
— Петдесет и пет годишен мъж не се самоубива само защото хората си цапат пръстите с мастилото от неговите книги. Сигурно баща ви преди е имал и по-големи неприятности.