Зоя хвана Малкия за ръката.
— Трябва да отидем с нея!
Малкия разкъса ризата си и направи маски за себе си и за Зоя. Прескочиха загражденията и застанаха до Фраершата на улицата. Кълбата газ се издигаха все по-нависоко и навлизаха през счупените прозорци в радиото. На улицата стана по-леко да се диша, а униформените горе бяха принудени да се отдръпнат от прозорците. Постепенно отново започна да се събира тълпа около Фраершата, Зоя и Малкия. Хората на Фраершата пристигнаха, въоръжени с железни пръти, и се опитаха да разбият вратата.
Зоя погледна нагоре. Офицерите от AVH отново се появиха на прозорците, този път въоръжени с пушки. Тя хвана Малкия за ръка и го дръпна напред. Долепиха се до стената точно когато прозвучаха първите изстрели. Хората на улицата се пръснаха приведени, избягвайки куршумите, но никой не беше ранен. Офицерите стреляха над главите им към стените на отсрещното здание. Искаха само да сплашат тълпата, но в това време входната врата на радиото се отвори.
Оттам с решителна крачка излязоха офицерите с насочени към тълпата пушки като някаква гръцка фаланга, готова да защити жизненоважен обект. Прегрупираха се в две редици, застанали с гръб едни към други — едната редица тръгна нагоре по улицата, а другата надолу, разделяйки тълпата на две. Напредваха с насочени щикове. Зоя и Малкия се озоваха сред хората, които бяха изтласкани обратно към музея. Зоя погледна момичето до нея, което едва ли имаше осемнайсет години. Не личеше да е уплашено, усмихна се на Зоя, хвана я под ръка и те се изправиха една до друга. Момичето извика срещу офицерите нещо обидно. Окуражена от примера ѝ, Зоя се наведе, грабна един камък колкото юмручето ѝ и го хвърли срещу офицерите, като уцели един от тях по бузата. Възбудена, продължаваше да се усмихва, макар че той насочи пушката си срещу нея.
Нещо блесна. Краката на Зоя се подкосиха и тя падна. Дъхът ѝ секна, но не усети болка. Претърколи се настрани и се оказа лице срещу лице с момичето, с което току-що вървяха под ръка. Куршумът я беше уцелил в гърлото.
Офицерите продължаваха да напредват, а Зоя не можеше да помръдне. Трябваше да стане, иначе щяха да я стъпчат. Или да я убият, но не можеше да изостави момичето. Неочаквано до нея клекна Фраершата и взе убитото момиче на ръце. Малкия помогна на Зоя да стане и двамата хукнаха да бягат.
Фраершата положи момичето на земята и заплака с глас, обзета от неудържим гняв, сякаш беше нейна майка и я обичаше. Зоя се отдръпна настрани и видя как жени и мъже коленичат до мъртвото момиче, привлечени от риданията на Фраершата. Дали скръбта ѝ беше престорена? Но преди Зоя да успее да си помисли това, Фраершата се изправи, извади пистолета си и започна да стреля по редицата офицери. Това беше знакът, който нейните хора бяха очаквали. Разпръснаха се от двете страни на улицата, извадиха пистолетите си и откриха огън. Редицата на офицерите се разкъса и те започнаха да отстъпват към радиото, несигурни дали ще могат да удържат ситуацията под контрол. Като ловци на диви зверове бяха сигурни, че само те са въоръжени. Когато ги атакуваха, побързаха да се приберат на сигурно място в сградата на радиото.
Зоя остана до мъртвото момиче, вторачена в угасналите му очи. Фраершата я дръпна настрани и ѝ подаде револвер.
— Дойде време да се сражаваме.
Зоя възрази:
— Аз я убих.
Фраершата ѝ отговори със звучна плесница.
— Ти не си виновна. Бъди гневна. Те я застреляха. Какво смяташ да правиш сега? Ще ревеш като дете? Ти и без това си ревала през целия си живот. Време е да действаш!
Зоя грабна револвера, насочи го към радиото, целейки се в силуетите зад прозорците. Натисна спусъка и изстреля шестте патрона.
24 октомври
Съмна се, а Зоя не беше мигнала, но не чувстваше умора. Сетивата ѝ бяха изострени и очите ѝ не пропускаха нито една подробност от обстановката. До нея, кой знае защо, в канавката беше натрупана камара счупени чаши за кафе — може би стотина, като някакъв надгробен паметник. Пред нея тлееха останките от огън, подхранван от книги — овъглените съчинения на Маркс и Ленин, задигнати от книжарниците. Нежни люспи сива пепел бавно плуваха във въздуха към небето, като снеговалеж на обратно. От паважа липсваха камъни, които бяха използвани за хвърляне срещу противника. Сякаш целият град участваше в битката и Зоя се сражаваше на негова страна. Дрехите ѝ миришеха на пушек, пръстите ѝ бяха черни, а в устата си усещаше метален привкус. Ушите ѝ звънтяха. Под блузата усещаше студеното желязо на револвера.