Радиото падна малко преди изгрев-слънце и от прозорците все още изригваха кълба дим. Дървената врата накрая беше разбита. Съпротивата отвътре отслабна, докато атаката отвън бе подсилена с още оръжия, донесени от курсанти от Военната академия. Фраершата намери Зоя и Малкия и им забрани да участват в щурма на зданието. Опасяваше се някой от тях да не бъде заловен в разгорещеното сражение по задимените коридори, където зад всяка врата дебнеха отчаяните офицери от AVH. Тя им възложи друга задача:
Намерете Сталин.
Когато стигнаха до алеята „Горки“, която водеше към центъра на градския парк „Варошлигет“, Малкия и Зоя се спряха, поразени от липсата на главната му забележителност. Издигащата се в центъра на Площада на героите огромна статуя на Сталин — бронзов колос, висок колкото четири човешки ръста, с разперени мустаци колкото човешки ръце — беше изчезнала. Каменният постамент бе там, но статуята я нямаше. Зоя и Малкия се приближиха до осакатения монумент. Стърчаха само ботушите на генералисимуса, прекършени в глезените, и от десния крак се подаваха железните пръчки на арматурата. Тялото и главата липсваха. Очевидно статуята беше открадната. На каменния постамент стояха двама мъже, които се опитваха да разпънат между ботушите новото унгарско знаме.
Зоя избухна в смях и посочи мястото, където е стоял Сталин.
— Той е мъртъв! Мъртъв е! Копелето е мъртво!
Малкия запуши устата ѝ с ръка, защото тя викаше на руски. Мъжете на постамента се спряха и се обърнаха към тях. Малкия вдигна ръка в юмрук и извика:
— Russkik haza!
Мъжете кимнаха разсеяно и веднага забравиха за тях, тъй като знамето падна на земята.
Малкия дръпна Зоя настрани и ѝ изсъска:
— Не забравяй кои сме!
В отговор Зоя го целуна по устните — бързо и импулсивно, като също толкова бързо се дръпна, и преди той да реагира, се престори, че нищо не се е случило, само посочи дълбоките драскотини по паважа.
— Влачили са статуята натам.
И тръгна с разтуптяно сърце по следите, оставени от бронзовата статуя на паважа.
— Сигурно са го влачили с кола или камион.
Малкия не отговори и Зоя се спря, като не можеше повече да се преструва.
— Сърдиш ли се?
Той бавно поклати глава, а тя се изчерви.
Сменяйки темата, посочи следите.
— Ще те надбягам. Кой ще стигне пръв до статуята на Сталин! Броя до три…
Преди да е казала първата цифра, и двамата хукнаха едновременно.
Малкия излезе напред, но скоро спря, загубил следите, принуден да се върне назад, за да ги намери отново. Като ловни кучета се спряха на първото кръстовище и огледаха с наведени глави накъде да тичат. Зоя намери следите и хукна, вече следвана от Малкия. Насочиха се на юг към площад „Луиза Блаха“, голямо кръстовище с много магазини.
Пред себе си съзряха бронзовото тяло с размерите на трамвай, проснато по корем. Хукнаха отново с всички сили. Зоя бе запазила силите си и с малко изпревари момчето, което не беше преценило правилно разстоянието. Втурна се напред, протегна ръка и докосна бронзовия прасец на Сталин. Задъхана и ухилена, погледна към Малкия и забеляза раздразнението му. Той мразеше да губи и се опитваше да измисли причина да отмени състезанието.
За да утвърди победата си, Зоя се покатери върху статуята, плъзгайки се по гладките бронзови бедра, докато накрая намери опора в гънките на палтото, и се изправи. Когато застана върху него, видя, че статуята е обезглавена — главата липсваше, грубо пречупена през врата. Тя продължи да напредва по гърба му, местейки предпазливо крак подир крак като акробат, който ходи по въже. Малкия стоеше долу, на улицата, с ръце в джобовете. Тя му се усмихна, очаквайки, че той ще се изчерви, но той само отвърна на усмивката ѝ. В гърдите ѝ се разля радост и тя мислено направи циганско кълбо върху гърба на Сталин.
Когато стигна до бронзовия врат, прокара пръсти по грубия ръб, откъдето главата е била изтръгната и разбита, вероятно отделена с горелка. Изправи се с ръце на кръста като победител и огледа площада. На другия край, близо до булевард „Йожеф“, се беше събрала малка тълпа. Когато хората се раздвижиха, зърна главата на Сталин. Подпряна на счупения врат, тя гледаше право в нея и не можеше да осъзнае унижението, на което бе подложена. В челото ѝ беше пробита дупка, от която стърчеше един пътен знак — „15 км“. Камионът, който беше довлякъл статуята, беше отделил главата настрани. Веригите все още висяха отзад. Зоя скочи на улицата и надникна в тъмния корем на Сталин — кух и черен, както бе очаквала, след което се затича към тълпата.