Не вярвайки на очите си, Раиса тъпо се втренчи в тялото на войника, все още насочила пистолета си към него. Знаеше, че не разполага с много време, бързо се съвзе и се обърна към Зоя. Пристъпи напред и взе ръцете на дъщеря си.
— Зоя, трябва да бягаме. Моля те, ти ми имаше доверие. Повярвай ми и сега.
В изражението на Зоя се мярна колебание. Раиса се зарадва — значи имаше надежда. Преди да продължи, спря за миг. На стълбата се бе появила Фраершата.
Раиса бутна Зоя настрани и се прицели. Застигната неподготвена, Фраершата не можеше да се защити. Раиса се поколеба за миг, но в следващата секунда усети на гърба си дулото на автомата — Зоя беше го насочила право срещу сърцето ѝ.
Същия ден
Лев загуби няколко часа в търсене на Раиса, страхувайки се да не е ранена, докато не се убеди, че тя нарочно го е напуснала, за да търси Зоя. Не е вярвала, че Зоя ще се съгласи да се прибере вкъщи с него. В стремежа си колкото може по-скоро да я догони той стигна до кино „Корвин“, където Зоя е била забелязана. Това беше удобно за отбрана овално здание, разположено на разстояние от улицата, към което водеше пешеходна пътека, където въстаниците бяха издигнали укрепена барикада. Към Лев се приближи един от въстаниците. Карой беше изостанал, защото не успяваше да поддържа темпото. Без преводач Лев нямаше да може да се разбере, но от ненужните въпроси го спаси появата на съветския танк Т-34, попаднал в ръцете на въстаниците. На купола му се вееше новото унгарско знаме. Бойците от съпротивата наобиколиха танка, надавайки радостни викове. Лев се провря през тълпата и вдигна нагоре снимката на Зоя. След като я разгледа, един от мъжете посочи надолу към булеварда.
Лев се затича нататък. Булевардът беше празен. Спря се и се наведе — платното беше покрито с накъсана коприна. Тук-там платът бе накъсан, другаде мокър. Откри мястото, където плененият танк е завил и се е блъснал във витрината на един магазин. Телата на четирима съветски войници лежаха на земята. Никой от тях не беше на повече от двайсет години.
Наоколо нямаше никой друг.
Същия ден
Раиса притвори очи и се опита да се съсредоточи върху звуците, които долитаха от съседните стаи — тичаха хора, местеха се някакви предмети, раздаваха се заповеди на руски и на унгарски. Стенеха ранените. Една от стаите беше превърната в импровизиран лазарет за първа медицинска помощ, друга беше столова на бандата на Фраершата — миризмите от дезинфектантите се смесваха с ароматите от кухнята — печено месо и животински мазнини.
Доведоха Раиса тук след случката до танка под заплахата на пистолет, но тя не обърна внимание накъде я водят, загледана в Зоя, която вървеше напред и маршируваше като войник с автомат на рамо — същия, който бе насочила към сърцето на Раиса. Когато стигнаха до една сграда, намираща се във вътрешен двор далече от улицата, я отведоха в една от стаите на горния етаж без мебели, която явно служеше за килия.
Стените се разтресоха от минаването на тежка техника. Раиса надникна през малкото прозорче. Долу на улицата се чуваха изстрели. Над главата си чу стъпки по керемидите — снайперисти заемаха позициите си. Сгуши се до стената, най-далече от прозореца, и запуши ушите си. Мислеше си за Зоя. Мислеше за младия съветски войник, когото беше убила. Накрая се отпусна и заплака.
Раиса се изправи, когато чу стъпки и ключът се превъртя в бравата. Влезе Фраершата. Преди това в Москва тя изглеждаше сдържана и невъзмутима, а сега имаше уморен и изтощен вид. Явно операцията ѝ струваше много.
— Значи все пак ме намери…
Гласът на Раиса затрепери от гняв.
— Дошла съм за Зоя.
— Къде е Лев?
— Тук съм сама.
— Лъжеш. Но ние ще го намерим бързо. Градът не е прекалено голям.
— Пусни Зоя.
— Говориш, като че ли съм я откраднала. Макар че истината е, че я отървах от вас.
— Каквито и проблеми да имаме в семейството, ние я обичаме. А ти не.
Фраершата не обърна внимание на тази забележка.
— Зоя искаше да тръгне с мен и аз не възразих. Свободна е да постъпва както иска. Ако иска да се прибере вкъщи с теб, може да го направи. Аз няма да я спра.