Направи пауза.
— Раиса, той е твоят син.
Същия ден
Лев очакваше Раиса да отрече. По време на Великата отечествена война тя бе родила син, който по-късно умрял. Когато тя най-сетне проговори, гласът ѝ бе глух.
— Синът ми е мъртъв.
Фраершата се обърна към Лев, самодоволна, че знае чужди тайни, и размаха ножа.
— Раиса е родила син. Заченат по време на войната, когато за награда на войниците, рискували живота си, им било разрешено да спят с когото си искат. Те я насилили, при това неведнъж, и създали едно копеле на Червената армия.
Раиса отговори уморено и тихо, но без да трепне:
— Беше ми все едно кой е бащата. Детето си беше мое, не негово. Заклех се, че ще го обичам, въпреки че беше заченато при най-ужасни обстоятелства.
— Само че си изоставила момчето в детски дом.
— Бях болна и нямах покрив над главата. Нямах нищо. Не можех да изхраня дори себе си.
Раиса избягваше да гледа Малкия в очите. Фраершата поклати глава с отвращение.
— Никога не бих изоставила детето си, колкото и трудно да ми е било. Те ми отнеха сина, докато съм спяла.
Силите, изглежда, бяха напуснали Раиса и тя загуби желание да се защитава.
— Заклех се да се върна. Щом се оправя, щом свърши войната и се сдобия с дом.
— А когато си се върнала, са ти казали, че синът ти е умрял. И ти си им повярвала като пълна глупачка. Умрял от тиф, нали така са ти казали?
— Да.
— Тъй като имам известен опит с лъжите им, направих допълнителна проверка. Тифната епидемия действително е погубила много деца. Но много са оцелели, като избягали. Обявявали ги за мъртви, а те ставали джебчии по гарите.
Когато чу миналото си, възстановено дума по дума, Малкия се обади за първи път:
— Значи, когато ти откраднах парите на гарата?
Фраершата кимна.
— Аз те търсех. Исках срещата ни да изглежда случайна. Имах намерение да те използвам за отмъщение на жената, която се бе влюбила в омразния за мен мъж. Въпреки това бързо се привързах и започнах да се отнасям към теб като към син. Промених плановете си и реших да те запазя за себе си. По същия начин се привързах към Зоя и поисках тя да остане с мен. А сега вие двамата пренебрегнахте моята любов. При първата провокация ти се хвърли с нож срещу мен. А ако не беше извадил ножа, щях да ви оставя да си тръгнете.
Фраершата застана до вратата, замълча за миг и се обърна към Лев:
— Ти винаги си искал да имаш семейство. Сега то е налице. Можеш да му се радваш. Това е най-жестокото отмъщение, което бих могла да си представя.
Същия ден
Раиса се обърна и огледа стаята. Малкия стоеше пред нея. Татуировки покриваха гърдите и ръцете му. Стараеше се да изглежда невъзмутим, като еднакво се опасяваше от отказ или от равнодушие от нейна страна.
Зоя заговори първа:
— Няма никакво значение дали е твой син. Всъщност не е, вече не, щом си го изоставила, значи не си негова майка. И аз не съм твоя дъщеря. Какво има да се говори? Ние не сме семейство.
Малкия докосна ръката ѝ и Зоя го изтълкува като упрек.
— Но тя не е твоята майка.
Момичето беше готово да се разплаче.
— Ние все още можем да избягаме.
Малкия кимна.
— Нищо не се е променило.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Малкия се приближи до Раиса, забил поглед в земята.
— Изобщо не ми пука. Искам само да знам истината.
Въпросите му бяха безцеремонен, детински опит да прикрие своята уязвимост. Не изчака Раиса да му отговори и добави:
— В детския дом ме наричаха Феликс, но после ми измислиха тоя прякор. Даваха на всички нови имена, които можеха да запомнят. Не знам истинското си име.
Малкия преброи на пръстите си.
— На четиринайсет съм. Или може би на тринайсет години. Не знам точно кога съм роден. Твой син ли съм, или не?
Раиса го попита:
— Какво помниш от детския дом?
— На двора имаше едно дърво и ние си играехме под него. Детският дом беше близо до Ленинград, но не в града, а в някакво село. Има ли такова място с дърво в двора? Там ли сте дали сина си?
Раиса отговори:
— Да.
Пристъпи по-близо до Малкия.
— Какво са ти разказвали в детския дом за родителите ти?
— Че са умрели. Вие винаги сте били мъртви за мен.
Зоя прибави в заключение: