Розалия Рейзнер, позната. 10 години
Яков Блок, магазинер. 5 години
Карл Урицки, колега, охранител. 10 години
Деветнайсет години служба, две страници доноси, стотина имена — и само едно име на роднина.
Йона Радек, братовчедка. Разстреляна
Лев веднага разбра за какво става дума. Датите на доносите изглеждаха случайни, няколко за една-две седмици, след това пауза от няколко месеца. Хаотичното подреждане беше преднамерено, прикриващо прецизна пресметливост. Доносът срещу братовчедката очевидно е бил внимателно обмислен. Москвин е трябвало да докаже, че предаността му към държавата не изключва семейството. Наложило се е да пожертва братовчедката, за да придаде достоверност на списъка и да се защити по този начин от обвинението, че издава само хора, които нямат значение за него. Така обзет от желание да оцелее, този човек не беше потенциален самоубиец.
Когато провери датите и местата, където е работил Москвин, Лев беше силно изненадан. Били са колеги — преди седем години и двамата са работили на Лубянка. Вероятно пътищата им са се пресичали, но Лев не помнеше да се е срещал с този човек. Лев беше следовател, който извършва арести и следи заподозрените, а Москвин е бил охранител, транспортирал и надзиравал затворниците. Лев правеше всичко възможно да избягва килиите за разпити в подземието, вярвайки, че вратите го защитават от това, което ден след ден се върши долу. Ако самоубийството на Москвин бе резултат на чувство за вина, какво е предизвикало подобно крайно решение след толкова години? Лев затвори папката и съсредоточи вниманието си върху другата.
Папката с документите за Роберт Ейхе беше по-дебела, по-тежка, с печат на корицата „Секретно“. Страниците бяха подшити, да не би нещо да излезе навън. Лев развърза връзките. Името му се стори познато. Прелиствайки, откри, че Ейхе е бил член на партията още от 1905 година — отпреди революцията, по време, когато членуването в партията често е означавало заточение и дори смърт. Досието му беше безупречно — бивш кандидат-член на Политбюро. Въпреки заслугите си е бил арестуван на 29 април 1938 година. Очевидно е, че не е бил предател, но си е признал — в протокола от разпитите на много страници беше описана антисъветската му дейност. Лев беше съставял предварително множество подобни признания, за да може да разпознае ръката на агента, като се започне от шаблонните фрази, включително и битовите навици — модел, под който арестуваният трябваше само да се подпише. Прелиствайки няколко страници, откри дори молба от Ейхе, докато е бил в затвора, за неговата невиновност. За разлика от признанията му, текстът беше написан на жив човешки език — пълен с отчаяние и възхвала на партията, с уверения в любов към държавата и плахи намеквания, че е несправедливо арестуван. Лев продължи да чете със затаен дъх:
Тъй като не бях в състояние да понеса изтезанията, на които бях подложен от Ушаков и Николаев — особено от първия, който вероятно знаеше, че счупените ми ребра не са зараснали добре и ми причиняваше най-силна болка, бях принуден да обвиня себе си и останалите.
Лев знаеше какво ще последва.
На 4 февруари 1940 година Ейхе е бил разстрелян.
Раиса стоеше и наблюдаваше съпруга си. Потънал в изучаване на дебелите папки, той не забелязваше присъствието ѝ. Тя искаше да заличи от тяхното минало този образ на Лев — блед, напрегнат, наведен над секретните документи, държейки в ръцете си съдбата на други хора. Изкушаваше се да постъпи както много пъти досега — да се обърне и да излезе, а после да го избягва и да не му обръща внимание. Нахлулите тягостни спомени предизвикаха у нея пристъп на гадене. Опита се да потисне това усещане. Лев не беше вече същият човек. Бракът вече не беше капан за нея. Пристъпи напред, протегна ръка и я сложи на рамото му — той беше човекът, когото тя се научи да обича.
Лев трепна при нейното докосване. Не беше забелязал, че жена му е влязла в стаята. Изненадан, се почувства уязвим. Изправи се толкова рязко, че обърна стола зад себе си. Усети напрежението в погледа ѝ. Не искаше тя отново да се чувства така. Трябваше да ѝ обясни с какво се занимава. Беше се върнал към старите си навици на мълчание и прикритост. Прегърна я, облегна глава на рамото ѝ, но усещаше, че тя поглежда косо към папките.
— Един човек се е самоубил, бивш агент на МГБ.
— Познаваше ли го?
— Не. Във всеки случай не си го спомням.
— И ти ли трябва да разследваш смъртта му?
— На самоубийството се гледа като на…
— Имам предвид… задължително ли е ти да бъдеш?
Раиса много искаше той да прехвърли делото на някой друг и да няма нищо общо с Държавна сигурност, дори косвено. Той се отдръпна леко.