— Няма повече какво да говорим.
Тя заведе Малкия в далечния ъгъл на стаята и го накара да седне. Лев и Раиса останаха прави до прозореца. Лев не задаваше въпроси и искаше Раиса да има време да премисли всичко. Накрая тя започна да шепне, като се обърна така, че Малкия да не вижда лицето ѝ:
— Лев, аз наистина изоставих детето си. Това е най-големият ми грях. Не съм ти разказвала за това, но с никого не съм споделяла. Не исках да говоря за това отново, макар че си го спомнях почти всеки ден.
Лев замълча.
— А Малкия…?
— Фраершата е права. Имаше тифна епидемия и много деца умряха. Но когато се върнах, синът ми беше още жив. Той умираше. Не ме позна. Не знаеше коя съм. Но аз останах до него, докато не умря. Това е истината. Аз го погребах. Малкия не е мой син.
Раиса се обгърна с ръце, като че ли ѝ стана студено, и потъна в мислите си. Започна да си спомня събитията на глас:
— Фраершата трябва да е ходила там да търси сина ми през 1953-та или 1954 година, веднага след като са я освободили. В документацията със сигурност не е имало ред и тя не е могла да разбере истината за моя син. Не е и подозирала, че съм била там, когато е умрял. Открила е някого на същата възраст и може би е смятала да го използва срещу мен. А може да не го е направила, защото е обикнала Малкия. Или защото не е била сигурна, че ще ѝ повярвам.
— Вероятно не е нищо повече от отчаян опит да ни нарани.
— И него.
Лев се замисли.
— Защо да не кажем истината на Малкия? Фраершата си играе и с него.
— Как ще изглежда тази истина? Той може да не я приеме. Ами ако реши, че се отказвам от него и търся доказателства, че той не може да бъде мой син? Лев, ами ако той иска да го обичам, ако има нужда от майка…
Със своето вродено умение да манипулира хората Фраершата донесе една голяма чиния с горещ гулаш. Единствената възможност бе да насядат наоколо и да се хранят заедно. Отначало Зоя отказа и остана да седи настрани, но гулашът изстиваше и тя неохотно се присъедини към общата трапеза. Подрънкваха вилици, с които набождаха парчетата месо и зеленчуците.
Малкия попита:
— Зоя ми каза, че сте учителка.
Раиса кимна.
— Аз не умея да чета и да пиша, но искам да се науча.
— Ще ти помогна, ако искаш.
Зоя тръсна глава, пренебрегвайки Раиса, и се обърна към Малкия:
— Аз ще те науча. Нямаш нужда от нея.
Чинията беше почти празна. Скоро те се разделиха и всеки се върна в своя ъгъл. Лев се възползва от момента и каза на Зоя:
— Елена иска да се върнеш вкъщи.
Зоя спря да яде, но не отговори. Лев продължи:
— Не искам да те притеснявам. Но Елена те обича. Иска да се върнеш вкъщи.
Не добави нищо повече, като смекчи истината.
Зоя се изправи, хвърли вилицата и се отдалечи. Постоя до стената, преди да си легне в своя ъгъл, с гръб към останалите. Малкия я последва, седна до нея и сложи ръка на гърба ѝ.
Лев се събуди от студ. Беше ранна утрин. Те с Раиса спяха притиснати един до друг в единия край на стаята, а Малкия и Зоя в другия. Вчера Фраершата не влезе при тях и храната им донесе един от унгарските въстаници. Лев усети някаква промяна — наоколо цареше някаква тържествена тишина. Нямаше пиянски викове и радостни възгласи.
Той се изправи, приближи се до малкия прозорец и изтри запотеното стъкло. Навън валеше сняг. Това, което трябваше да олицетворява спокойствието в един чист, бял и мирен град, само подсили безпокойството му. Нямаше деца, които да си играят и да се замерят със снежни топки. В освободения град валеше първият сняг, но не се чувстваше възторг или радост. По улиците нямаше жива душа.
4 ноември
Някъде високо в небето се разнесе вой, който бързо прерасна в оглушителен грохот. Над главите им прелетя реактивен самолет. Лев скочи. В стаята беше тъмно. Раиса също се изправи и попита:
— Какво е това?
Преди той да отговори, се разнесоха няколко последователни експлозии, които идваха от различни райони на града. За миг Лев, Раиса, Малкия и Зоя се озоваха до прозореца. Лев отрони:
— Те се върнаха.
Хората от съседните стаи бяха обзети от паника, на покрива се чуха стъпки, изненаданите въстаници заемаха позиции. Лев видя на улицата един танк, който въртеше наляво и надясно кулата си, преди да насочи оръдието към снайперистите на покрива.
— Дръпнете се от прозореца!
Лев изблъска останалите към задната част на стаята. Настъпи миг тишина и се разнесе експлозия. Покривът рухна и задната стена се срути навън, повличайки надолу гредите. Остана само една малка част от стаята, защитена от парче от покрива. Лев закри лицето си с долната част на ризата, докато се оглеждаше за останалите.