— Бързо! Да се махаме оттук!
Те пропълзяха колкото бе възможно по-далече от булеварда.
Покривът зад тях полетя във въздуха и се превърна в дъжд от боклуци и отломки. Ударната вълна размести керемидите. Малкия, който беше най-близо до ръба, загуби опора и се плъзна надолу по свличащите се керемиди. Зоя му хвърли края на вързаните покривки. Той успя да го хване в мига, когато керемидите полетяха надолу като лавина и го увлякоха със себе си.
Докато Малкия падаше, Зоя също загуби опора. Опита се да се хване за нещо, а нямаше за какво. Лев се протегна към нея, но не свари да я хване за ръката, обаче хвана покривката и успя да задържи двамата — Зоя на ръба на покрива и Малкия, увиснал надолу. Ако от танка го видеха, щяха да стрелят по него и да избият всички. Лев започна да дърпа покривките. Раиса припълзя към края на покрива.
— Дай ръка!
Успя да хване ръката на Малкия и го издърпа нагоре. Двамата лежаха един до друг. Лев надникна над ръба на покрива и видя как танкът обръща купола си към тях.
— Ставайте!
Те се изправиха и хукнаха обратно по покрива към разрушения апартамент от другата страна. Снарядът удари зад тях, на същото мястото, където току-що висеше Малкия — на ъгъла на зданието. Взривната вълна ги отхвърли напред. Оглушали от взрива, кашляйки от прахоляка, те огледаха разрушенията отпред и зад себе си — две зеещи дупки, сякаш оставени от зъбите на гигантско чудовище.
Лев огледа разрушения апартамент под тях. Първият снаряд бе минал високо, пробил тавана и съборил покрива на пода. Биха могли да се спуснат по разцепените греди. Той тръгна пръв, надявайки се, че танкистите ще ги сметнат за мъртви. Когато стигна до края на срутения покрив, забеляза покритата с прах ръка на жената, която бе закачила знамето. Нямаше време за губене и той потърси обходен път. Стълбите бяха в задната част. Бутна строшената врата, която водеше натам, но тя беше затрупана.
Раиса им извика от предната част на апартамента, която гледаше към булеварда.
— Връщат се!
Танкът се обръщаше. Уловени в капан, те нямаше къде да се скрият и да избягат.
Лев удвои усилията си да разчисти стълбите, които бяха единственият им изход. Раиса и Зоя се присъединиха към него, но Малкия беше изчезнал. Очевидно бе решил да се спасява самостоятелно. Лев погледна през рамо. Танкът заемаше позиция, прицелвайки се за трети изстрел. Той щеше да стреля отново и отново, докато не превърне двете къщи в развалини. Затворени в обстрелвания апартамент, заобиколени от тухлени стени, с блокирано стълбище, единственият им шанс бе да скочат долу на улицата.
Лев грабна Раиса и Зоя за ръцете и ги повлече срещу танка. Спряха за миг, преди да излязат на улицата. Малкия вече се беше се спуснал там и се готвеше да атакува танка с граната в ръка.
Той изтегли щифта, ловко се шмугна пред танка и се покатери на него. Отвътре вдигнаха високо оръдието, за да му попречат да достигне люка. Но той беше толкова бърз и сръчен, че успя да обвие дулото с крака и да се придвижи нагоре. Люкът се отвори и отвътре се показа танкист, който щеше да го застреля, преди да е хвърлил гранатата.
Лев извади пистолета си и откри огън по танкиста, но куршумите отскачаха от бронята. Танкистът беше принуден да се скрие и се опита да затвори люка. Малкия обаче се добра до края на кулата и хвърли гранатата в процепа. След това скочи на земята.
Гранатата избухна, а секунда след това се разнесе много по-мощна експлозия на снарядите в танка. Ударната вълна подхвана Малкия и го хвърли на паважа. От танка излезе пушек и никой повече не се показа от него.
Зоя вече се беше спуснала на улицата и се втурна да помогне на Малкия да се изправи. Тя се усмихваше. Лев се спусна след нея.
— Да се махаме оттук…
На гърдите на Малкия изби червено петно.
Лев коленичи и разкъса ризата. Раната не беше голяма, не по-дълга от един пръст, и приличаше на черна бразда. Лев опипа гърба, ала не откри изходно отверстие.
Същия ден
Лев се втурна към Втора медицинска клиника с Малкия на ръце, следван от Зоя и Раиса. Стигнаха до болницата, пренебрегвайки риска от патрулиращите танкове. Няколко куполи ги проследиха, но не откриха огън. Приемното отделение на болницата бе пълно с ранени хора, някои подкрепяни от близки и приятели, други лежаха на пода. Стените и подът бяха изпръскани с кръв. Оглеждайки се за лекар или сестра, Лев видя пред себе си една бяла престилка и си проправи път натам. Докторът преглеждаше пациенти, като отделяше на всеки не повече от няколко секунди, оглеждаше раните и изпращаше в болницата само най-тежките случаи. Другите оставаха в коридора.