Лев застана на опашката в очакване на решението на доктора. Когато най-сетне стигна до Малкия, той попипа челото му и повдигна клепача. Дишането на момчето бе едва доловимо, кожата съвсем бледа. Лев бе превързал раната с ризата на Малкия и сега тя бе пропита от кръв. Докторът я отстрани и се наведе. Пръстите му докоснаха ръбовете на раната, отвориха ги и оттам потече кръв. Огледа гърба на момчето и също не откри изходна рана. Едва тогава погледна към Лев, не произнесе нито дума, само едва забележимо поклати глава. И продължи нататък.
Зоя хвана ръката на Лев.
— Защо не искат да му помогнат?
Лев беше войник и бе виждал подобни рани. Кръвта беше почти черна, което означаваше, че шрапнелът е засегнал черния дроб. На бойното поле не би оцелял, но и в тази болница условията не бяха кой знае колко по-добри. Те нищо не можеха да направят.
— Защо не искат да го лекуват?
Лев нямаше какво да отговори.
Зоя се втурна през тълпата, хвана доктора за ръкава и се опита да го върне обратно при Малкия. Хората наоколо я ругаеха. Но тя отказваше да го пусне, докато накрая не я избутаха настрани. Тя падна на земята в краката на хората. Раиса ѝ помогна да се изправи.
— Защо не искат да му помогнат?
Зоя се разплака и погали Малкия по лицето. Погледна Лев със зачервени очи и го замоли:
— Моля те, Лев, моля те. Ще направя всичко, каквото поискаш. Ще стана твоя дъщеря. Ще бъда щастлива. Не позволявай да умре.
Малкия помръдна устни. Лев се наведе над него, за да го чуе.
— Не… не… тук.
Лев го понесе през опръсканата с кръв приемна и излезе през главния вход, търсейки място, където биха могли да останат сами. Насред цветната леха, покрита със замръзнали от студа цветя, Лев седна на земята и подпря Малкия на коленете си. Зоя седна до тях и взе ръката на Малкия. Раиса остана права, нервно крачейки напред-назад.
— Може би да успея да намеря нещо обезболяващо?
Лев я погледна и поклати глава. Въстанието продължаваше вече дванайсет дни и в клиниката едва ли имаше лекарства.
Малкия бе спокоен и сънлив. Той вече трудно отваряше очи. Погледна Раиса и прошепна:
— Аз знам, че…
Гласът му бе едва доловим и Раиса клекна до него, за да го чува.
— Фраершата излъга… знам… че вие не сте ми майка.
— От всичко най-много бих искала да съм ти майка.
— Аз също… бих искал… да съм ваш син.
Малкия затвори очи, обърна глава и я подпря на ръката на Зоя. Тя лежеше до него, сякаш двамата се готвеха да заспят. Прегърна го и зашепна:
— Разказах ли ти за селото, където ще живеем?
Малкия не отговори и дори не отвори очи.
— То е близо до една гора, пълна с ягоди и гъби. Има и река, в която ще плуваме през лятото… Ще бъдем много, много щастливи.
Същия ден
Фраершата стоеше върху останките на покрива, но не носеше оръжие, а фотоапарат и снимаше разрушенията — картини, които скоро щяха да бъдат публикувани в цял свят. Дори последната касета с филм да не оцелее, това нямаше голямо значение. Тя вече бе направила стотици снимки, които нелегално бе изпратила с помощта на семейства на дисиденти и въстаници, а също и на чуждестранни кореспонденти. Нейните снимки на убити граждани и разрушени здания щяха да се публикуват в продължение на години с бележката „Анонимен източник“.
Може би за пръв път, откакто синът ѝ беше отнет преди седем години, тя беше сама — без Малкия, без мъжете, на които можеше да заповядва. Бандата, за чието сплотяване бе употребила години, се разпадна. Малкото останали нейни хора се разбягаха. Въстаниците бяха разбити. Мнозина загинаха още при първите атаки тази сутрин. Тя засне телата им. Преводачът ѝ Жолт Полгар не я напусна до самия край. Тя се беше заблудила за него. Той загина за каузата си. И докато умираше, тя го снима с особена любов и внимание.
Имаше само още три кадъра във филма. В далечината се зададе реактивен МИГ, който се насочи право към нея. Вдигна фотоапарата и го фокусира. Самолетът се снижи за атака. Керемидите около нея затракаха. Самолетът се оказа почти над главата ѝ. Когато покривът се взриви и парчетата я заудряха по лицето и ръцете, тя разбра, че е направила най-сполучливата си снимка.
Две седмици по-късно
Съветски съюз
Москва
19 ноември
През първия работен ден ръцете на Лев бяха покрити с брашно, а лицето му гореше от топлината на пещта. Както вадеше поредните изпечени хлябове, чу, че Филип го вика: