— Лев, имате посетител.
В пекарната влезе Фрол Панин, както винаги облечен безупречно. Докато той оглеждаше помещението със снизходителна доброжелателност, Лев отбеляза:
— Готови сме да изпълним всяка ваша поръчка — ръжен хляб със семена от кориандър или с мед вместо захар. Кашерен или безмаслен…
Взе едно от току-що опечените самунчета, разчупи го и предложи от него на Панин. Той прие и отхапа един залък. Човекът, който го беше предал и бе сътрудничил с враговете си, не изпитваше никакво смущение или вина и доволно дъвчеше.
— Много е вкусен.
Панин остави недоядения хляб, изтърси брашното от пръстите си и се огледа дали Филип не е наблизо.
— Лев, няма връщане към сталинизма. Няма да има и масови арести. Лагерите се закриват. Килиите за разпити се унищожават. Промени се извършват навсякъде. И те ще продължават. Но те трябва да се извършват тайно, без да се признават грешките. Трябва да вървим напред… без да се обръщаме назад.
Въпреки всичко Лев се възхищаваше от Панин. Той можеше да направи така, че Лев никога да не напусне Будапеща. Преценяваше всяко свое решение единствено от практическа гледна точка. Не вършеше нищо от коварство или злоба. След като въстанието бе потушено, а Фраершата загина, Лев стана безполезен и затова го оставиха жив.
— Панин, какво искате от мен? Вие победихте.
— Бих казал, че всички победихме.
— Не, аз загубих много отдавна. Опитвам се вече да не губя занапред.
— Лев, каквото и да си мислите за мен, решенията ми винаги са били…
— За общото добро?
Панин кимна и добави:
— Искам да работите за мен. Имаме нужда от хора като вас.
— Като мен?
Лев замълча и попита:
— Ще откриете ли отново Отдела за разследване на убийства?
— Все още не сме готови за това.
— Когато стане, ще бъда на ваше разположение.
— А дотогава ще печете хляб с кориандър?
Панин се усмихна.
— Надявам се, че някога ще мога да ви бъда полезен отново.
Това прозвуча като някакво извинение, прикрито извинение. И Лев го прие.
— Има едно нещо, което можете да направите за мен.
Същия ден
В приемната на Московската консерватория Лев попита за Пьотър Орлов, един от най-обещаващите млади цигулари в страната. Упътиха го към залата за репетиции. Орлов, който нямаше и трийсет години, отвори двойната, звуконепроницаема врата и попита рязко:
— Да?
— Казвам се Лев Демидов. Фрол Панин ми каза, че можете да ми помогнете.
Когато чу името на Панин, музикантът стана по-любезен.
Репетиционната зала беше малка. Имаше само статив и пиано. Орлов държеше цигулката за грифа, а върху статива бяха сложени лъкът и парче колофон.
— Какво мога да направя за вас?
Лев отвори папката си и извади оттам лист хартия с прегорена дупка в средата. Това бе станало преди седем години в черквата на Лазар. Когато листът бе започнал да почернява, Лев импулсивно бе размислил, бе го извадил на каменния под и бе стъпкал огъня. Обгорялата музика — единственото, което бе останало от творбите на арестувания композитор — беше прибрана в досието на Лазар като доказателство за връзките му с контрареволюционери.
Орлов пристъпи към статива и огледа оцелелите ноти. Лев поясни:
— Не умея да чета ноти, затова не зная дали те могат да дадат представа за цялото произведение. Бих искал да го чуя, ако това е възможно.
Орлов намести цигулката под брадичката си, взе лъка и започна да свири. Лев не бе музикален, но очакваше музиката да е бавна и тъжна. Тъкмо обратното, тя беше бърза и весела и му хареса много.
Трябваше му обаче известно време, за да осъзнае, че Орлов не би могъл да свири толкова дълго по малкото ноти на листчето. Объркан, изчака Орлов да спре.
— Това е много популярна пиеса, една от най-сполучливите нови композиции.
— Трябва да има някаква грешка. Смяташе се, че тази музика е изгубена. Композиторът е починал, преди тя да бъде изпълнена.
Сега беше ред на Орлов да се изненада.
— Изпълняваха я миналата седмица. И композиторът е жив.
Лев почука на вратата на един апартамент в престижна жилищна сграда. Мина доста време, докато вратата отвори мъж на средна възраст, слуга, облечен в спретнат черен костюм.
— Какво желаете?
— Искам да се срещна с Роберт Мешик.
— Имате ли уговорена среща?
— Не.
— Той не приема никого без предварителна уговорка.
Лев му подаде прогорения лист хартия.
— Мен ще ме приеме.
Слугата се подчини неохотно.