— Почакайте тук.
Няколко минути по-късно се върна, но без листа с нотите.
— Моля, последвайте ме.
Мъжът поведе Лев през няколко богато обзаведени стаи до едно студио в дъното на апартамента. Композиторът Роберт Мешик стоеше до прозореца и държеше в ръката си обгорелия лист. Обърна се към слугата:
— Можеш да ни оставиш.
Той излезе, а Лев отбеляза:
— Чудесно сте се обзавели.
Мешик въздъхна.
— В известен смисъл изпитвам облекчение. Очаквах този момент от много години, да се появи някой с доказателство за измамата ми.
— Познавахте ли истинския композитор?
— Кирил, да, бяхме приятели. Бяхме най-добрите приятели. Учехме заедно. Аз му завиждах. Той беше гений, а аз не.
— Вие ли го предадохте?
— Не, в никакъв случай. Това е истината. Вие нямате причини да ми вярвате. Когато го арестуваха, аз, естествено, не направих нищо. Нищо не казах. Той и неговият наставник бяха изпратени в лагер. След смъртта на Сталин се опитах да ги открия. Казаха ми, че не са оцелели. Беше ми мъчно. Имах идеята да запиша една от пиесите на Кирил в негова памет. Те бяха изгубени, но това нямаше значение, бях ги чувал много пъти в негово изпълнение. Бяха в кръвта ми. Направих някои малки промени, но композицията имаше успех.
— Ама не сте разкрили кой е истинският автор.
— Бях съблазнен от успеха. Оттогава записах всичките му пиеси, които можах да си спомня, и приех похвалите за тях, повярвах си. Знаете ли, Кирил нямаше семейство. Нямаше никакви близки. Никой не вярваше в него. Никой не познаваше музиката му, освен неговия наставник. И аз.
— Имало е още един човек.
— Кой?
— Жената на свещеника.
— Така ли ме открихте?
— В известен смисъл, да.
След кратко мълчание композиторът попита:
— Ще ме арестувате ли?
Лев поклати глава.
— Нямам такива права.
Мешик се обърка още повече.
— Тогава първото нещо, което ще направя още утре сутринта, ще бъде да го обявя публично.
Лев прекоси стаята и погледна през прозореца. Навън валеше сняг. Долу играеха деца.
— И какво ще кажете? Че държавата е убила един гений, а вие сте откраднали неговата музика? И на кого ще хареса вашето признание? Кой би искал да чуе такова нещо?
— Какво трябва да направя тогава?
Снегът покриваше улиците и къщите.
— Да продължите да свирите.
Същия ден
Седнала на покрива на блока, където беше апартаментът на Лев и Раиса, Зоя потрепери. Валеше сняг и беше студено. Всеки ден след завръщането си тя се качваше тук, сядаше и гледаше града. Тук не падаха покриви, не се чуваше стрелба и керемидите не се тресяха от преминаващи танкове. Имаше усещането, сякаш не беше в Москва или в който и да е друг град, а в Чистилището. Чувството за принадлежност, което бе изпитала в Будапеща, нямаше нищо общо с някой определен град, нито с революцията, а бе свързано единствено с Малкия. Той ѝ липсваше, понякога дори ѝ се струваше, че някаква част от нея бе изчезнала заедно с него. Беше свалил от плещите ѝ товара на самотата, който сега бе станал по-тежък от когато и да е.
Погребаха Малкия в покрайнините на Будапеща. Не искаше да оставят тялото му в болницата сред другите убити, да стане един от многото, които нямаха близки да скърбят за тях. Лев го пренесе през руското обкръжение. Разкопаха замръзналата земя и го погребаха под едно дърво, далече от пътя, танковете и минаващите камиони. С неговия нож тя издълба името му върху ствола, но като си спомни, че той не можеше да чете, добави и едно сърце.
В началото, когато Зоя за първи път се качи на покрива, Раиса изтича след нея, страхувайки се да не би да се хвърли оттам. Но след като разбраха, че това е само място за усамотяване, Раиса, както и Лев престанаха да ѝ се бъркат и тя прекарваше там дълги часове. Зоя гребна една шепа сняг и се загледа как той се топи на дланта ѝ.
Раиса разтребваше масата след вечеря, когато на вратата на кухнята застана Зоя. Цялата трепереше от студ, а косата ѝ бе обсипана със сняг. Раиса хвана ръцете ѝ.
— Ти си замръзнала. Искаш ли да хапнеш? Оставила съм ти вечерята.
— Елена легна ли си?
— Да.
— А Лев?
— Още не се е прибрал.
Изписаха Елена от болницата и новината, че Зоя като по чудо се е спасила, я върна към живота. Като видя сестра си, Зоя се разплака от чувство за вина. Елена беше страшно отслабнала. Дори без да ѝ го казват, Зоя се досети, че малката ѝ сестричка едва ли би оцеляла. Елена не зададе никакви въпроси, обезумяла от щастие. Не я интересуваха никакви подробности за случилото се. За нея беше важно, че семейството е живо.