— Случаят няма да отнеме много време.
Тя кимна бавно, преди да смени темата.
— Момичетата си легнаха. Ще им почетеш ли? Може би си зает?
— Не, не съм зает.
Прибра папките обратно в чантата. Минавайки покрай жена си, той се наведе да я целуне, но тя го спря, като докосна с пръст устните си и го погледна в очите. Замълча, отмести пръста си и го целуна — целувка, която имаше стойност на свята и нерушима клетва.
Преди да влезе в спалнята, по стар навик прибра папките. След това размисли и ги премести на малката масичка, в случай че Раиса поиска да ги прочете. Забърза се към спалнята на дъщерите си, като се опитваше да заличи напрежението от лицето си. Широко усмихнат, отвори вратата.
Лев и Раиса бяха осиновили две момичета — четиринайсетгодишната Зоя и седемгодишната Елена. Лев се приближи до леглото на Елена и избра една детска книжка от полицата. Отвори я и започна да чете на глас. Почти веднага Зоя го прекъсна.
— Тази сме я слушали вече.
И само след миг добави:
— Не я харесахме от самото начало.
В историята се разправяше за малко момче, което иска да стане миньор. Баща му, който също бил миньор, загинал при нещастен случай в мината и майката се тревожела, че момчето ще продължи опасната професия. Зоя беше права. Лев вече им беше чел тази история и тя накратко я преразказа:
— Накрая синът започва да копае повече въглища от баща си, става национален герой и посвещава наградата си на неговата памет.
Лев затвори книгата.
— Права си. Не е много хубава. Зоя, ние нямаме нищо против да говориш в този дом всичко какво ти хрумне, но моля те, бъди по-предпазлива навън. Да изразяваш критично мнение, дори по толкова обикновени теми — като този детски разказ, може да е опасно.
— Ще ме арестуваш ли?
Зоя така и не можа да приеме Лев като техен настойник, никога не му прости гибелта на своите родители. Лев не се и опитваше да се държи като баща. Зоя се обръщаше към него официално — Лев Степанович, поддържайки максимална дистанция между тях. Никога не пропускаше случай да му напомни, че живее у тях от чисто практически съображения, и го използва единствено за да осигури добро съществуване за сестра си и да я измъкне от детския дом. Но наред с това тя полагаше усилия да изглежда равнодушна към всичко — към апартамента, към разходките извън града, към храната. Толкова неумолима, колкото и красива, в поведението ѝ липсваше всякаква мекота. На лицето ѝ сякаш беше застинало изражение на скръб. Лев не знаеше как да ѝ помогне да се отърси от това състояние. Надяваше се, че след време отношенията им постепенно ще се подобрят. Можеше само да чака. Беше готов, ако е нужно, да чака вечно.
— Не, Зоя. Не се занимавам вече с такива неща. И никога няма да го направя.
Лев се протегна да вземе едно от детските списания, разпространявани из цялата страна. Но преди да започне, Зоя отново го прекъсна:
— Защо сам не измислиш някаква история? Това би ни харесало, нали, Лена?
Когато Елена пристигна в Москва, беше едва четиригодишна и по-лесно се приспособи към промените в живота ѝ. За разлика от по-голямата си сестра, тя си създаде приятелства и добре се учеше в училище. Чувствителна към ласкателствата, търсеше одобрението на учителите и се опитваше да се харесва на всички, включително на настойниците си.
Елена се притесни. По тона на сестра си се досети, че от нея се очаква да се съгласи. Затруднена, че трябва да вземе страна, тя едва кимна на Лев. Усетил опасността, той възрази:
— Има много приказки, които не сме чели. Сигурен съм, че ще намерим някоя, която да ви хареса.
Зоя не отстъпваше.
— Всички са едни и същи. Разкажи ни нещо ново. Измисли нещо.
— Съмнявам се, че ще успея.
— Защо поне не опиташ? Баща ми измисляше най-различни истории. Започни от някое отдалечено имение посред зима, всичко наоколо е покрито със сняг. Съседната река е замръзнала. Може да започнеш, да речем, така: имало едно време две малки сестрички…
— Зоя, моля те…
— Те живеели заедно с мама и татко и били много щастливи. Докато един ден пристигнал мъж в униформа и ги арестувал…
Лев я прекъсна:
— Зоя, моля те.
Зоя погледна сестра си и замълча. Елена плачеше.
Лев се изправи.
— И двете сте уморени. Обещавам утре да намеря някоя хубава книжка.
Той угаси лампата и затвори вратата след себе си. В коридора се опита да се успокои с надеждата, че постепенно нещата ще се подобрят. Зоя просто имаше нужда от повече време.