Зоя лежеше, заслушана в бавното и равномерно дишане на спящата си сестра. Когато живееха с родителите си, четиримата споделяха малка стая с глинен под, която се отопляваше с дърва. Зоя спеше заедно с Елена под общо грубо, ръчно плетено одеяло. Спокойното дишане на малка сестричка означаваше сигурност — това беше знак, че родителите им са до тях. Това чувство липсваше тук, в апартамента, където в съседната стая спеше Лев.
Зоя никога не заспиваше лесно. Можеше да лежи с часове и да се върти в леглото, докато умората я надвие. Тя беше единствената, която помнеше всичко, което се бе случило — единствената, която отказваше да забрави. Измъкна се внимателно от леглото. Освен кроткото дишане на сестра ѝ, апартаментът беше притихнал. Когато се промъкна до вратата, очите ѝ вече бяха свикнали с тъмнината. Мина през коридора, опипвайки с ръка стената. В кухнята се процеждаше слаба светлина от улицата. Движейки се предпазливо като крадец, тя издърпа чекмеджето на масата и хвана дръжката на един нож, усещайки цялата му тежест.
Същия ден
Притиснала ножа до бедрото си, Зоя тръгна към спалнята на Лев. Бавно открехна вратата, докато се отвори пролука, през която да може да се промъкне вътре. Движеше се безшумно по дървения под. Завесите бяха спуснати и в стаята цареше мрак, но тя се ориентираше тук и знаеше как да стигне до Лев, който спеше от вътрешната страна на леглото.
Застанала над него, Зоя вдигна ножа. Макар да не го виждаше, въображението ѝ рисуваше контурите на тялото му. Нямаше да го удари в корема — дебелите завивки щяха да погълнат удара. Ще забие ножа дълбоко в гърлото му, преди той да има възможност да я надвие. Стиснала ножа, тя с пълно самообладание бавно го спускаше. Острието надвисна над ръката му, придвижи се напред към рамото и без малко не докосна кожата му. Сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да хване ножа с две ръце и да го забие силно.
Зоя извършваше този ритуал не за първи път, но през различни интервали, понякога веднъж седмично, друг път не хващаше ножа по цял месец. Първият път беше преди три години, наскоро след като със сестра си се преместиха тук от детския дом. Тогава тя наистина изпитваше желание да го убие. Същия ден той ги заведе в зоологическата градина. Нито тя, нито Елена бяха ходили в зоологическа градина и при срещата с екзотичните животни, създания, каквито никога не бе виждала, тя забрави всичко на света. Цели пет-десет минути изпитваше удоволствие от разходката. Усмихваше се. Беше сигурна, че Лев не е забелязал усмивката ѝ, но това нямаше значение. Гледайки отстрани как двамата с Раиса имитират щастливо семейство, Зоя разбра, че те искат да заемат мястото на нейните родители. И беше се примирила с това. По обратния път в трамвая чувството ѝ за вина се оказа толкова силно, че тя повърна. Лев и Раиса отдадоха това на изядените сладкиши и на люлеенето на трамвая. През нощта, обзета от треска, плачейки, тя раздра краката си до кръв. Как можа толкова лесно да предаде паметта на родителите си? Лев смяташе, че може да купи любовта ѝ с нови дрехи, вкусна храна, разходки и шоколад. Напразни надежди! Закле се минутите на подобна слабост никога да не се повторят. Имаше само един начин да е напълно сигурна — да вземе ножа и да го убие. Както тогава, така и сега, тя беше готова да извърши убийство.
Същите спомени обаче, които я тласнаха към стаята му, както и паметта към родителите ѝ не ѝ позволиха да го убие. Те не биха искали да изцапа ръцете си с кръвта на този човек. Биха искали да се грижи за сестра си. И тогава, обляна в сълзи, се покори и остави Лев жив. Ала от време на време тайно се промъкваше в неговата стая с нож в ръка, но не защото беше размислила, не за да отмъсти и убие, а в памет на родителите си, за да покаже по този начин, че не ги е забравила.
Внезапно телефонът иззвъня. Зоя се сепна, отдръпна се и ножът падна от ръката ѝ, като изтрака на пода. Застанала на колене, тя започна слепешком да го търси. Лев и Раиса се размърдаха и креватът изскърца под тежестта им. Сега ще запалят лампата. Шарейки в тъмното с длан под леглото, тя отчаяно опипваше пода. Телефонът иззвъня отново и Зоя вече нямаше избор, освен да изостави ножа. Промъкна се край леглото, втурна се към вратата и успя да се шмугне навън миг преди светлината да блесне.
Лев седна в леглото, все още замаян от съня, в който се смесваха сънища и реалност — беше доловил някакво движение, някакъв силует или може би само беше му се сторило. Телефонът продължаваше да звъни. Можеха да му звънят само по работа. Погледна часовника си — беше почти полунощ. Обърна се към Раиса, която вече беше будна и чакаше той да вдигне слушалката. Той промърмори нещо за извинение и стана. Вратата беше леко открехната. Нима не са я затворили както винаги? Може и да не са я затворили, това едва ли имаше някакво значение, и той излезе в коридора.