Вдигна слушалката. Гласът насреща беше силен и разтревожен.
— Лев? Обажда се Николай.
Името не му говореше нищо и той не отговори. Правилно разгадал мълчанието му, мъжът продължи:
— Николай, предишният ти шеф. Твоят приятел. Не ме ли позна, Лев? Аз ти дадох първата задача. Оня свещеник. Не помниш ли?
Лев си спомни. Отдавна не беше чувал нищо за Николай. Този човек вече не играеше никаква роля в живота му и на Лев му стана неприятно, че се обажда.
— Николай, късно е.
— Какво значи късно? Какво става с теб? Някога започвахме работа по това време.
— Това беше отдавна.
— Наистина беше отдавна.
Гласът на Николай заглъхна, но после той добави:
— Трябва да те видя.
Езикът му се преплиташе. Той явно беше пиян.
— Николай, защо не се наспиш, а утре да поговорим? Става ли?
— Не, трябва да се срещнем сега.
Гласът му трепна, сякаш беше готов да се разплаче.
— Какво става?
— Трябва да се видим. Моля те.
На Лев отчаяно му се искаше да откаже.
— Къде?
— В твоята служба.
— Ще бъда там след половин час.
Лев остави слушалката. Наред с досадата изпита лоши предчувствия. Николай не би му се обадил след толкова време, ако нямаше сериозни причини. Когато се върна в спалнята, Раиса седеше в леглото. Лев се опита да измисли някакво обяснение.
— Бивш колега. Иска да се видим. Казва, че е спешно.
— Колега откъде?
— Оттам…
Не трябваше да обяснява повече.
— Как така изведнъж се обажда?
— Беше пиян. Ще поговоря с него.
— Лев…
Тя не довърши. Лев кимна.
— И на мен не ми харесва.
Грабна дрехите си и набързо се облече. Преди да тръгне, докато завързваше връзките на обувките си, забеляза под леглото нещо, което блесна на светлината. От любопитство надникна.
Раиса попита:
— Какво има там?
Беше голям кухненски нож. До него личеше драскотина на пода.
— Лев?
Не искаше да ѝ показва ножа.
— Нищо.
Когато и Раиса надникна под леглото, той взе ножа и го скри зад себе си, преди да загаси лампата.
В коридора сложи ножа на дланта си и погледна към вратата на спалнята на момичетата. Приближи се и внимателно я открехна. Вътре беше тъмно и момичетата спяха. Докато се отдръпваше тихо и затваряше вратата, се усмихна на спокойното дишане на спящата Елена. На прага се заслуша по-внимателно. Откъм страната на Зоя не се чуваше никакъв звук. Момичето сдържаше дишането си.
14 март
Лев караше бързо и на завоя гумите се плъзнаха по черния лед. Той отне газта, изравни автомобила и успя да го върне на средата на пътя. Възбуден, с мокър от пот гръб, изпита облекчение, когато стигна до сградата на Отдела за разследване на убийства. Паркира и отпусна глава на кормилото. В студената кола от дъха му излизаше пара. Беше един след полунощ. Улицата бе пуста и само тук-там се белееха купчини сняг. Втресе го, беше забравил и ръкавиците, и шапката си, бързайки да се освободи от въпросите защо вратата на спалнята му се оказа отворена, защо по-голямата му дъщеря се преструваше, че спи, и какво търсеше този нож под леглото.
Сигурно всичко това имаше някакво най-просто обяснение. Може би самият той е оставил вратата отворена. Може би жена му е ходила до банята и е забравила да я затвори. А що се отнася до Зоя, може просто да не е чул добре. Всъщност защо тя трябваше да спи? Логично беше да е будна, събудена от телефона, и да се е опитвала да заспи отново. Колкото до ножа… Не знаеше какво да мисли, но сигурно имаше невинно обяснение, но той не си представяше какво би могло да бъде то.
Излезе от колата, затвори вратата и се запъти към службата си. Тя се намираше в Замоскворечието, на юг от реката, в промишления район. Неговият Отдел за разследване на убийства беше разположен над една хлебарница. Освен иронията при избора на това място, значение имаше и анонимността. На вратата беше закачена табела „Фабрика за копчета №14“ и той често се питаше с какво ли се занимават останалите тринайсет.
Влезе в олющения вестибюл, чийто под бе покрит с брашнени стъпки. Изкачи стълбите, прехвърляйки отново наум събитията от изминалата нощ. Успешно отхвърли две от тях, но за третото — ножа под леглото — не можеше да намери обяснение. Налагаше се да почака до сутринта, когато ще може да говори с Раиса. Сега по-голямата му грижа беше неочакваното телефонно обаждане на Николай. Лев се опитваше да разбере защо човекът, когото не беше виждал шест години, му се обажда пиян посред нощ и настоява за среща. Те нямаха нищо общо, не ги свързваше приятелство, с изключение на 1949 година — първата му година като агент на МГБ.