Николай вече го очакваше на горната площадка на стълбището, облегнат на рамката на вратата като някакъв скитник. Изправи се, като видя Лев. Палтото му беше добре скроено, може би дори вносно, но издаваше пълна небрежност. Ризата беше разкопчана над преливащия корем. Беше напълнял и оплешивял. Беше остарял и изглеждаше уморен, лицето му набраздено от бръчки, а под очите торбички. От него лъхаше на цигари, пот и алкохол в съчетание с постоянната тукашна миризма на тесто и печен хляб. Лев протегна ръка, но Николай я избута и го прегърна толкова здраво, сякаш се страхуваше да не падне. В прегръдката му имаше нещо жалко — неприсъщо за мъж с репутация на безмилостен човек.
Вниманието на Лев ненадейно се отклони, когато си спомни за драскотината на пода. Как можа да забрави тази подробност? Сигурно тогава му се бе сторила незначителна. Може да е била там и той да не беше я забелязал — едва ли би обърнал внимание на драскотина, оставена при разместването на мебели. Въпреки това нещо му подсказваше, че между драскотината и ножа има връзка.
Николай разказваше нещо, преплитайки език. Лев почти не го слушаше, докато отключваше вратата и го въвеждаше в кабинета. След като седнаха, Лев кръстоса ръце, наведе се над масата и започна да слуша Николай, но не чуваше почти нищо. Долавяше само отделни думи, че някой му изпратил някакви снимки.
— Лев, това са снимки на хора, които съм арестувал.
До съзнанието на Лев не достигаше това, което говореше Николай. В него се засилваше едно съмнение, което изместваше всичко. Когато ножът е паднал, е направил драскотината на пода, някой, който го е държал, се е уплашил от неочакваното иззвъняване на телефона. Този някой е избягал панически от стаята, оставяйки вратата да зее, без да я затвори след себе си.
НЯКОЯ
Дори и сега, когато всички късчета от пъзела заеха местата си, той не можеше да приеме единственото логично обяснение, че Зоя е държала ножа.
Лев се изправи, отиде до прозореца и го отвори. Студеният въздух лъхна в лицето му. Не усети колко дълго бе стоял така, загледан в нощното небе, и едва когато чу някакъв шум зад себе си, си спомни, че не е сам. Обърна се, готов да се извини, но преглътна думите си.
Николай, човекът, който го бе учил, че жестокостта е необходима и полезна, сега плачеше.
— Лев, ти дори не ме слушаш.
По бузите му още течаха сълзи, а той изведнъж се разсмя. Това върна Лев към спомена за обичайните им запои след арестите. Но днес смехът му беше по-различен. Крехък. Перченето и самодоволството бяха изчезнали.
— Опитваш се да забравиш, нали, Лев? Не те упреквам. Бих дал всичко, за да забравя. За съжаление това е неосъществима мечта…
— Съжалявам, Николай. Мислите ми са другаде. Семейни проблеми.
— Послушал си моя съвет все пак… Семейството е хубаво нещо. Много е важно да имаш семейство. Мъжът е нищо без любовта на близките си.
— Може ли да поговорим утре? Когато не си толкова уморен?
Николай кимна и се изправи. На вратата се спря, забил поглед в пода.
— Аз… аз се срамувам.
— Не мисли за това. Понякога пием повече, отколкото трябва. Ще си поговорим утре.
Николай го изгледа. На Лев му се стори, че отново ще избухне в смях, но той се обърна и слезе по стълбите.
Останал сам, Лев въздъхна с облекчение, че може да обмисли нещата. Повече не можеше да се залъгва. Беше свидетел на ужасната загуба на Зоя, но никога не спомена за деня, когато бяха застреляни нейните родители. Опитваше се да прогони спомените. Ножът беше вик за помощ. Трябваше да действа, за да спаси семейството си. Реши да говори със Зоя. И най-добре да го стори веднага.
Същия ден
Николай излезе навън. Ботушите му затъваха в рехавия сняг. Усетил студа по корема си, пъхна ризата в панталона — пред очите му всичко плаваше и той се поклащаше, сякаш стоеше на палубата на кораб. Защо се обади на бившия си подчинен? Какво очакваше от него? Може би имаше нужда само от компанията му, но не компанията, която търси подпийнал мъж. Искаше да бъде заедно с човек, с когото можеше да сподели срама си, който не би го осъдил, без да осъди и себе си.
Срамувам се.
Лев би могъл да разбере това по-добре от всеки друг. Споделеният срам трябваше да ги сближи като братя. Лев трябваше да го прегърне и да каже: „Аз също“. Толкова лесно ли е забравил всичко? Не, те просто реагираха по различен начин. Лев се бе захванал с нова и по-благородна дейност, измивайки кръвта от ръцете си с топла, сапунена почтеност. Докато Николай предпочете да се напива до безсъзнание не за друго, а за да изтрие всичко от паметта си.