Но някой не му позволяваше той да забрави и му изпращаше снимки на мъже и жени, изправени пред бялата стена, изрязани така, че да се виждат само лицата. В началото не разпозна тези хора, макар да се досети, че са снимки, направени по време на арест, каквито се изискваха от затворническата бюрокрация. Започнаха да пристигат на порции веднъж седмично, след това всеки ден в плик, който някой оставяше пред вратата му. Прехвърляйки ги, той започна да си спомня имена и части от разпитите — объркани спомени, при които се наслагваха арестът на един с разпита на друг и накрая с разстрела на трети. Снимките се трупаха, той вече държеше в ръцете си цяла купчина и се чудеше, че е арестувал толкова много хора, макар всъщност да знаеше, че те са много повече.
Николай искаше да се разкае, да моли за прошка. Но никой не му изпращаше подобни искания с указания как да се разкае. На първия плик беше написано неговото име. Донесе го жена му и той небрежно го отвори пред нея. А когато тя попита какво има в плика, той я излъга и скри снимките. След това бе принуден да ги отваря тайно. Дори след двайсет години брак тя не се досещаше какво работи. Знаеше, разбира се, че работи за Държавна сигурност, но почти нищо повече. Може би това бе нейно съзнателно желание. На него му беше все едно дали е съзнателно, или не — той ценеше незнанието ѝ, защото така му беше удобно. Когато я погледнеше в очите, виждаше само чиста любов. Ако тя знаеше нещо и беше видяла лицата на арестуваните след два дни разпити, в погледа ѝ би се прокраднал страх. Същото се отнасяше и до дъщерите му. Те се смееха и забавляваха с него. Той ги обичаше и те него. Беше добър баща, внимателен и търпелив, никога не повишаваше глас, никога не пиеше вкъщи — вкъщи, където беше добър човек.
Някой искаше да му отнеме всичко това. През последните няколко дни пликовете идваха, без да е посочен получателят, и всеки друг би могъл да ги отвори — жена му, децата. Николай престана да излиза от къщи, страхувайки се писмото да не дойде в негово отсъствие. Изрично забрани да се отварят писмата вкъщи. Вчера бе влязъл в спалнята на дъщерите си и видя ненадписано писмо на нощното им шкафче. Ядоса се и гневно ги попита дали са го отваряли. Те се разплакаха, объркани от внезапната му промяна, и се опитаха да го убедят, че са оставили писмото на шкафчето, за да не се загуби. Видя страха в очите им и сърцето му се сви. Тогава реши да потърси помощта на Лев. Държавата трябваше да залови тези престъпници, които безсмислено го преследваха. Той бе посветил толкова години в нейна служба. Беше истински патриот. Беше заслужил правото да живее спокойно. Лев можеше да помогне, разполагаше с група следователи. В техен интерес бе да заловят тези контрареволюционери. Ще бъде като едно време. Но Лев дори не пожела да го изслуша.
На вратата се сблъска с работници от първата смяна. Те се спряха вторачени в клатушкащия се на вратата Николай. Той изръмжа:
— Какво има?
Те си замълчаха, скупчиха се до входа и не посмяха да се разминат с него.
— Осъждате ли ме?
Това бяха мъже и жени с бледи лица, които идваха да изпекат хляба за града. А той трябваше да се върне вкъщи, единственото място, където го обичат и миналото му няма никакво значение.
Живееше наблизо и се заклатушка по пустите улици, надявайки се междувременно да не са му подхвърлили поредния пакет със снимки. Спря за малко, дишаше трудно и тежко като старо болно куче. Чу някакъв шум. Спря и се обърна. Беше сигурен, че е чул нечии стъпки — потропване на подковани токове по тротоара. Някой го следеше. Скри се в сенките и се огледа напрегнато. Враговете му го преследваха, следяха го, както навремето ги следеше той.
Затича се към къщи колкото можеше по-бързо. Препъна се и едва не падна, палтото му се усука около него. Сменяйки тактиката се обърна и се хвърли обратно. Щеше да ги хване. Знаеше тези трикове. Те бяха и негови. Използваха неговите методи против самия него. Оглеждаше тъмните ъгли, мрачните входове, мръсните дупки, където, както беше учил своите новобранци, се криеха агентите на МГБ. Извика:
— Знам, че сте тук.
Гласът му отекна по празната улица. Празна за обикновените хора, но той беше специалист в тази област. Решителността му обаче бързо го напусна.
— Имам деца, две момичета. Те ме обичат. И не заслужават това. Ако ме нараните, наранявате тях.
Децата му се родиха, докато беше офицер в МГБ. След поредния арест на бащи, майки, синове и дъщери всяка вечер се прибираше вкъщи и целуваше децата си за лека нощ.