— Ами другите? Те са милиони. Ако избиете всички нас, няма да остане никой. Всички сме съучастници.
От прозорците започнаха да надничат хора, привлечени от виковете му. Той можеше да посочи всяка сграда, всяка къща, в която се криеха бивши офицери и охранители. Мъжете и жените в униформи се превърнаха в очевидни жертви. Но имаше и жп служители, които караха затворниците в ГУЛАГ, мъже и жени, които обработваха документите, подпечатваха формулярите, хора, които готвеха и чистеха. Системата се нуждаеше от съдействието на всички, дори ако това съгласие се изразяваше в пълно неучастие. Бездействието беше достатъчно. Липсата на съпротива имаше също толкова важно значение, колкото и съдействието на доброволците. Той не беше съгласен да стане изкупителна жертва. Не беше единствен. Всички носеха колективна вина. Беше готов да изпитва угризения от време на време, да се замисля за няколко минути за ужасните неща, които е вършил. Но това не задоволяваше хората, които го преследваха. Те искаха нещо повече.
Ужасѐн, Николай се обърна и хукна като луд. Оплетен в палтото си, се строполи върху мокрия сняг, а дрехите му попиха мръсната вода. Изправи се бавно с прогизнало палто — усети болка в коляното, но хукна отново, а от палтото му се стичаше вода. След няколко крачки падна отново. Този път започна да плаче със странни хълцания. Обърна се по гръб и се освободи от палтото, което беше станало непоносимо тежко. Беше го купил преди години от един от специалните магазини. Гордееше се с него, защото то подчертаваше положението му. Вече нямаше нужда от него, повече нямаше да го облича. Нямаше да излиза, щеше да остане вкъщи, да заключи вратата и да дръпне завесите.
Стигна до сградата, в която живееше, и се втурна запъхтян и потен във входа. От дрехите му се стичаше мръсна вода. Мокър до кости, той се облегна на стената и остави върху нея отпечатък. Погледна към улицата, опитвайки се да зърне преследвачите си. Нямаше никой — те бяха прекалено хитри! — и той започна да се качва по стълбите. Подхлъзна се и накрая запълзя на четири крака. Колкото повече се приближаваше до жилището си, толкова повече се успокояваше. Зад стените на неговото скривалище те няма да могат да го достигнат. Сякаш взел нещо успокояващо, той започна да мисли по-свързано. Беше пиян, затова бе реагирал твърде неадекватно, нищо повече. Естествено, през годините беше си спечелил немалко врагове, които завиждаха на кариерата му. Ако единственото, на което бяха способни, беше да му пращат купища снимки, нямаше за какво да се тревожи. Мнозинството — обществото — го цени и уважава. Пое си дълбоко въздух, хвана дръжката на вратата и бръкна в джоба за ключовете.
Пред входната врата беше оставен пакет с размери около трийсет на двайсет на десет, добре опакован с кафява хартия и старателно завързан с канап. Нямаше нито надпис, нито щемпел, а само изображение на разпятие, нарисувано с мастило. Николай се свлече на колене. Ръцете му трепереха, докато развързваше връзките. Вътре имаше кутия, на която пишеше:
ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА
Повдигна капака. Нямаше снимки, а купчина подредени печатни страници, доста солидна, повече от сто листа. Отгоре се намираше придружително писмо. Той го отвори и прегледа съдържанието. Не беше адресирано до него — официално държавно уведомление, което заявяваше, че писмото трябва да бъде прочетено във всяко училище, завод и във всеки работнически и младежки колектив в цялата страна. Объркан, остави писмото и се зае с доклада. Прочете внимателно първата страница и поклати глава. Това не можеше да е истина. Беше лъжа, злостна клевета, манипулация, която трябваше да го накара да полудее. Държавата не може да публикува и разпространява подобен документ. Това беше немислимо.
НЕВИННИ ЖЕРТВИ
ИЗТЕЗАНИЕ
Подобни думи не можеха да бъда написани черно на бяло, отпечатани по заповед на властта, разпространени до всяко училище и завод. Ако би пипнал извършителите на тази измама, добре аргументирана измама, би ги ликвидирал начаса.
Николай гневно смачка прочетените страници и ги захвърли. Започна да къса следващите листове и да ги хвърля. После спря, легна на пода, свит на кълбо, с глава върху непрочетения доклад, мърморейки:
— Това не може да бъде.
Нима това става в действителност? Но ето че докладът е пред него, придружен от официално подпечатано писмо, съдържащо информация, която е държавна тайна, заедно с източниците, цитатите и препоръките. Заговорът на мълчанието, който Николай смяташе, че ще трае вечно, се бе провалил. Това не беше измама.