Той поклати глава. Не трябваше да е тук. Не трябваше да върши това. Можеше да се престори на болен. Трябваше да накара някой друг да заложи последния заряд. Това не беше работа за герой. Но и не можеше да се откаже, твърде голям беше рискът, много по-голям от някакви нелепи суеверия. Имаше семейство — жена и дъщеря — за които трябваше да мисли, а той ги обичаше толкова много.
Лазар стоеше сред тълпата, отдалечена на сигурно разстояние от стотина метра от черквата „Света София“, и мрачният му вид контрастираше с възбудата, обхванала хората наоколо. Мислеше си, че тъкмо такива хора биха се стекли да наблюдават публична екзекуция не заради принципа, а просто така, заради гледката или развлечението. Цареше някаква празнична атмосфера и в разговорите се долавяше някакво очакване. Деца се катереха по раменете на бащите си, нетърпеливи да видят какво ще се случи. Гледката на черквата не им стигаше, тя трябваше да рухне, за да се забавляват.
На издигнато място пред загражденията, върху специален подиум, хора от кинохрониката трескаво подготвяха триножници и камери, оглеждайки от какъв ъгъл да снимат. Обсъждаха как най-добре да заснемат и петте купола и дали те ще се разпаднат още във въздуха, блъскайки се един в друг, или след като рухнат на земята. Всичко зависи, казваха си те, от уменията на сапьорите, заложили зарядите с динамит.
Лазар се питаше дали някой в тълпата изпитва тъга. Той се оглеждаше наляво и надясно, търсейки сродни души — като съпружеската двойка отстрани, с пребледнели лица, или старата жена отзад, пъхнала ръка в джоба си. Може би криеше нещо в ръката си, например кръстче. На Лазар му се искаше да отдели опечалените от любопитните. Искаше да застане до онези, които разбират какво ще загубят — една тристагодишна черква. Издигната по образ и подобие на катедралния храм „Света София“ в Новгород, тя бе оцеляла след граждански и световни войни. А повредите при неотдавнашните бомбардировки би трябвало да бъдат повод за възстановяване, не за разрушаване. Лазар бе прочел с омерзение статията в „Правда“, в която се говореше за „нестабилност на конструкцията“. Това бе само претекст, фалшива логика, която да оправдае замисленото дело. Властите бяха наредили да се разруши храмът, но което беше още по-лошо, заповедта бе издадена със съгласието на Православната църква. И двете страни, съучастници в престъплението, твърдяха, че решението е чисто практическо, а не идеологическо, като се надпреварваха да изброяват допълнителни причини и доводи. Повредите, причинени от нападенията на Луфтвафе, изискват сложна реставрация, за каквато няма пари. Освен това теренът, разположен в центъра на града, е необходим за важен строителен проект. Всички представители на властта бяха единодушни. Черквата, която едва ли е от най-красивите в Москва, трябва да бъде съборена.
Зад това срамно съгласие се криеше истинска подлост. Църковните власти, застанали единодушно в подкрепа на Сталин по време на войната, сега се превърнаха в инструмент на държавната политика, в придатък на Кремъл. И разрушаването на черквата щеше да потвърди това. Те се съгласиха да бъде взривен храмът, за да засвидетелстват подчинението си — действие на самоунижение, което да покаже, че религията е безобидна, безвредна и напълно послушна. И няма защо да бъде преследвана. Лазар разбираше политическите причини за тази саможертва — не е ли по-добре да бъде пожертвана една черква, отколкото да бъдат загубени всичките? Като младеж той беше свидетел как семинариите се превръщаха в работнически общежития, а черквите — в центрове за антирелигиозна пропаганда. Горяха икони, арестуваха, измъчваха и разстрелваха свещеници. Постоянно преследване или безропотно подчинение — друг избор нямаше.
Яков се заслуша в шума на тълпата отвън, която ставаше все по-нетърпелива в очакване представлението да започне. Той закъсняваше. Вече трябваше да е приключил. Въпреки това през последните пет минути не беше помръднал, гледаше последния заряд и не правеше нищо. Зад себе си чу скърцането на вратата и погледна през рамо. На прага, сякаш страхувайки се да го прекрачи, стоеше негов колега и приятел. Той извика Яков и гласът му прокънтя в празното пространство:
— Яков! Какво става?
Яков отвърна:
— Приключвам вече.