Докладът беше истински.
Николай се изправи и хартиите се разпиляха по пода. Отключи вратата и влезе в апартамента, изоставяйки всичко на общото стълбище. Вече нямаше значение дали ще заключи вратата и ще дръпне завесите — домът му престана да бъде скривалище. Вече нямаше никакво скривалище. Скоро всички щяха да знаят, всеки ученик и всеки работник щеше да прочете доклада. Не само че ще знаят, но ще им бъде разрешено да говорят и да го обсъждат открито и свободно.
Той отвори вратата на спалнята и погледна жена си, заспала на една страна, с ръка под главата. Тя беше красива и той я обожаваше. Имаха благополучен осигурен живот. Имаха и две чудесни, щастливи дъщери. Жена му никога не бе познала позор и не бе изпитала срам. За нея Николай беше само нежен съпруг, който би дал живота си за семейството. Седна на леглото до нея и погали с пръст бялата ѝ ръка. Не би могъл да живее, ако тя научи истината и промени отношението си към него, отдръпне се, започне да задава въпроси или още по-лошо — да замълчи. Не би могъл да го понесе. Всичките ѝ приятелки ще я питат, ще я осъждат. Какво е знаела? Дали винаги е знаела? По-добре да не е жив, за да не бъде свидетел на този срам. По-добре да умре още сега.
Но смъртта няма да промени нищо. Тя ще разбере всичко. Ще се събуди, ще открие тялото му и ще плаче от мъка. След което ще прочете доклада. Макар и да присъства на погребението му, ще продължи да мисли какво е правил. Ще премисля отново всеки миг от общия им живот, всяко негово докосване и любовна ласка. Ще се пита дали е убивал някого преди това. С кръв ли е платен домът им? Може би накрая дори ще повярва, че е заслужил смъртта си и е постъпил правилно не само заради себе си, но и спрямо дъщерите си.
Той издърпа възглавницата. Съпругата му, силна жена, щеше да се бори и макар той да не е във форма, беше сигурен, че ще я надвие. Премести се внимателно, а жена му се размърда, усетила присъствието му, без съмнение доволна, че се е прибрал. Обърна се по гръб и се усмихна. Николай не можеше да я погледне в лицето. Трябваше да действа незабавно, преди да загуби решителността си. Покри я с възглавницата, преди тя да е отворила очи, и я притисна с всички сили. Тя се хвана за възглавницата, а после заби нокти в китките му и ги издра. Това не ѝ помогна, той не я изпускаше. Тогава тя се опита да се изплъзне изпод възглавницата, но той я възседна, притиснал с крака корема ѝ. Не ѝ даваше възможност да се помръдне. Тя се оказа напълно безпомощна и съпротивата ѝ постепенно отслабваше. Ръцете ѝ престанаха да драскат, само го държаха за китките и накрая се отпуснаха.
Той остана в същото положение върху нея, задържайки възглавницата няколко минути, след като тя спря да се движи. Накрая се отдръпна, но остави възглавницата върху лицето ѝ. Не искаше да вижда кървясалите ѝ очи. Искаше да запомни изражението ѝ, пълно с любов. Пъхна ръка под възглавницата, за да затвори очите ѝ. Пръстите му се плъзнаха по лицето ѝ, докато стигнаха до клепачите и ги затвориха. Те бяха леко влажни на пипане. Отмести възглавницата и я погледна. Тя почиваше в мир и той легна до нея, прегърнал я през талията.
Уморен и изтощен, Николай едва не заспа. Сепна се. Още не беше приключил. Надигна се, оправи чаршафите, взе възглавницата и се упъти към спалнята на дъщерите си.
Същия ден
Зоя и Елена спяха. Лев ясно чуваше равномерното им дишане. Привиквайки с тъмнината, той внимателно затвори вратата след себе си. Не искаше да се провали в ролята на баща. Нека да закрият Отдела за разследване на убийства, да му вземат апартамента и привилегиите, но той трябва да намери начин да спаси семейството си, нищо друго нямаше значение. Беше сигурен, че неговото семейство, въпреки всички проблеми, все още има шансове да бъде щастливо. Не можеше да си представи бъдещето без тях. Съзнаваше, че момичетата са по-близки с Раиса, отколкото с него. Очевидно причината беше не осиновяването, а неговото минало. Беше наивно да си въобразява, че отношенията му с Елена и Зоя ще се променят с течение на времето, и колкото повече се отдалечат от онова злощастно събитие, то ще изглежда по-малко значимо. Дори и сега той използваше евфемизма „инцидент“ за убийството на техните родители. Гневът на Зоя беше все още толкова силен, колкото в деня, когато те бяха застреляни. И сега, вместо да се прави, че не забелязва, трябваше да се изправи срещу нейната омраза.
Зоя спеше на една страна, обърната към стената. Лев се пресегна, хвана рамото ѝ и внимателно я обърна по гръб. Искаше да я събуди кротко, но тя се изправи рязко и седна, като избегна докосването му. Без да разбира какво прави, той машинално сложи и другата си ръка на рамото ѝ, за да не ѝ позволи да се измъкне. Направи го с най-добри намерения. Искаше тя да го изслуша. Опитвайки се да говори спокойно, той прошепна: