Выбрать главу

Раиса се показа на вратата.

— Какво стана?

Тя идваше от спалнята и не беше чула нито за разговора им, нито за подмокреното легло. Въпросът ѝ се отнасяше до Николай, телефонното му обаждане и среднощната среща. В гласа на Лев се долавяше напрежение от едва сдържаните емоции.

— Николай беше пиян. Казах му, че ще говорим, когато изтрезнее.

— И това ти отне цялата нощ?

Какво чакаше още? Трябваше да накара Раиса да седне срещу него и да ѝ обясни всичко.

— Лев? Какво се е случило?

Беше обещал, че между тях няма да има повече тайни. Но не можеше да признае, че след тригодишни усилия да стане истински баща не беше постигнал нищо повече от омразата на Зоя. Не можеше да признае, че я бе събудил посред нощ с трогателната молба да бъде неин баща. Страхуваше се. Ако семейството се разпадне, ще се наложи Раиса да избира чия страна да вземе. С момичетата или с него? През годините, когато той беше в службите, тя мразеше и презираше и него, и всичко, което той олицетворяваше. Но обикна с цялото си сърце Елена и Зоя. Любовта ѝ към него бе по-объркана, а обичта към тях всеотдайна. Когато ще трябва да вземе решение, тя може би ще си спомни какъв е бил. Той беше дълбоко убеден, че отношенията им с Раиса зависят и от това, дали се е представил добре като баща. За първи път от три години той я излъга.

— Всичко е наред. За мен беше истински шок да видя Николай отново. Това е всичко.

Раиса кимна и надникна в коридора.

— Момичетата будни ли са?

— Съжалявам, но ги събудих, като се върнах. Извиних им се.

Раиса взе листчето от печатната преса.

— По-добре го прибери, преди децата да седнат на масата.

Лев отнесе листчето в тяхната стая и докато се навеждаше над леглото, видя, че Раиса излиза от кухнята, за да повика момичетата за закуска. Изнервен, едва потискайки гаденето си, той очакваше, че тя всеки момент ще разбере истината. Лъжата му даде само временна отсрочка, нищо повече. Тя ще чуе обясненията на Зоя и ще ѝ повярва.

Изненадан, видя, че Раиса спокойна се връща в кухнята, без да каже нито дума. Секунда след това се появи и Зоя, която отнесе чаршафите в банята, сложи ги във ваната и пусна горещата вода. Очевидно не беше казала нищо на Раиса. Значи не е искала тя да разбере. Значи по-силно от омразата ѝ към него беше чувството да не бъде унизена по този начин.

Лев се изправи, влезе в кухнята и попита:

— Зоя ли си пере чаршафите?

Раиса кимна и той продължи:

— Нямаше нужда. Можех да ги дам да се изперат.

Раиса каза тихо:

— Мисля, че е имало неприятна случка. Остави я на мира.

— Добре.

Елена влезе първа с накриво закопчана блуза и зае мястото си. Мълчеше. Лев ѝ се усмихна, но тя реагира като на нещо непознато и заплашително и не отвърна на усмивката му. Той чу стъпките на Зоя, които замряха в коридора.

Когато най-сетне прекрачи прага, тя погледна Лев право в очите. Хвърли поглед към Раиса, която разбъркваше овесената каша, и после към Елена, която вече се хранеше. Веднага разбра, че той нищо не им е казал. Ножът беше тяхната тайна. И подмокрените чаршафи също. Те бяха като заговорници в това фалшиво семейство. Зоя обаче не беше готова да го разруши. Любовта ѝ към Елена беше по-силна от омразата ѝ към него.

Чевръсто като улична котка тя се отправи към стола си. Не се докосна до закуската. Лев също не можеше да хапне и само разбъркваше кашата в чинията си, без да вдига поглед.

Раиса попита спокойно:

— И двамата ли няма да ядете?

Лев изчака отговора на Зоя. Тя премълча и той започна да се храни. В този миг Зоя стана и остави недокоснатата си чиния в умивалника.

— Не ми е добре.

Раиса се приближи и сложи ръка на челото ѝ, за да види има ли температура.

— А на училище ще ходиш ли?

— Да.

Момичетата излязоха от кухнята и Раиса се премести по-близо до Лев.

— Какво ви става днес?

Лев беше сигурен, че ако отвори уста, ще се разплаче. Затова премълча, стиснал ръце под масата.

Раиса поклати глава и отиде да помогне на момичетата. Около входната врата се носеха обичайните шумове — обличане на палта, последни приготовления преди тръгване. Вратата се отвори и Раиса се върна в кухнята, носейки пакет, увит в кафява хартия и превързан с канап. Остави го на масата и се върна обратно. Чу се как входната врата се затваря.

Лев остана неподвижен няколко минути. Бавно се протегна и издърпа пакета към себе си. Те живееха във ведомствена сграда на министерството. Обикновено писмата се оставяха в кутиите на входа, а този пакет беше сложен пред прага. Беше с размери трийсет на двайсет на десет. Нямаше нито име, нито адрес, само разпятие, нарисувано с мастило. Той разкъса обвивката и отдолу се показа кутия, върху капака на която имаше печат: