ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА
Същия ден
В метрото нямаше много хора, но въпреки това Елена хвана здраво ръката на Раиса, сякаш се страхуваше да не се загуби. И двете момичета бяха учудващо тихи. Вероятно поведението на Лев тази сутрин ги беше смутило. Раиса не можеше да разбере какво става с него. Обикновено толкова внимателен към момичетата, тази сутрин едва не допусна те да седнат на масата за закуска и да видят как той си блъска главата над думата „изтезание“. Когато тя го помоли да прибере листчето, давайки му да разбере, че трябва да се стегне, той веднага го направи, но се върна в кухнята в същия неугледен вид, гледаше момичетата и не отронваше нито дума. С кървясали очи, сякаш обладан от някакъв зъл дух — тя не беше виждала това изражение от години, от времето, когато се връщаше от нощните дежурства толкова изтощен, че не можеше да заспи. Сядаше в ъгъла на тъмно и мълчеше, мрачно премисляйки събитията от изминалата нощ, отново и отново прехвърляйки ги в ума си. Тогава той не говореше за работата си, но тя знаеше с какво се занимава — арестува невинни хора — и тайно го презираше за това.
Но всичко това беше минало. Беше се променил и тя бе сигурна в това. Бе рискувал живота си, за да скъса с професията си, която изискваше от него да извършва среднощни арести и разпити. Системата на Държавна сигурност продължаваше да съществува, вече прекръстена в КГБ, следейки живота на всекиго, но Лев вече не участваше в нейните операции, след като беше отклонил предложението да заеме висок пост. Вместо това той пое голям риск, като организира собствен следствен отдел. Всяка вечер споделяше как е преминал работният му ден отчасти защото търсеше нейните съвети, отчасти за да я убеди колко различен е неговият отдел от КГБ, но главно за да ѝ докаже, че между тях вече не съществуват тайни. Нейното одобрение обаче се оказа недостатъчно. Докато наблюдаваше как той се държи с момичетата, Раиса си мислеше, че прилича на омагьосан герой от детските приказки, и само думите „Обичам те“, произнесени от момичетата, биха могли да развалят магията на миналото.
Въпреки краха на надеждите си той никога не прояви ревност заради онази лекота в отношенията, която се установи между Раиса с Елена и Зоя — дори когато Зоя нарочно го измъчваше, като се държеше подчертано мило с нея и студено с него. През изминалите три години неведнъж се сблъскваше с нейната грубост и неприемане, като нито за миг не си изпусна нервите, покорно приемайки враждебността като нещо напълно заслужено. Той беше превърнал момичетата в единствената си надежда за изкупление. Зоя разбираше това и съответно реагираше. Колкото повече търсеше нейната привързаност, толкова повече тя го ненавиждаше. Раиса не можеше да му посочи противоречието и да го накара да се успокои. Навремето фанатично вярващ в комунизма, сега той се превърна във фанатик на семейството си. Неговата представа за утопията се смали, стана не толкова абстрактна и макар че включваше само четирима души, а не целия свят, си оставаше както и преди непостижима.
Влакът спря на станцията със странното име ЦПКиО — съкращение от „Централен парк за култура и отдих“. Когато момичетата го чуха за първи път по високоговорителите, избухнаха в смях. Оказа се, че Зоя умее очарователно да се усмихва, което успешно криеше дотогава. В този миг Раиса видя образа на весело и жизнерадостно момиче, безвъзвратно останал в миналото. Само след секунди усмивката изчезна и сърцето на Раиса се сви. Тя също страдаше. Двамата с Лев не успяха да създадат собствени деца и осиновяването беше единствената ѝ надежда за майчинство. Тя по-добре умееше да скрива тайните си мисли в сравнение с Лев, въпреки че той бе специално трениран за това. Тя взе правилното решение да се постарае момичетата да не разберат колко важни са те за нея. Отнасяше се с тях без излишно суетене и церемонии на чисто практическа основа — училище, дрехи, храна, разходки, домашни задължения. Макар че двамата с Лев се стремяха да постигнат целта си по различен начин, тя напълно споделяше неговата мечта — да създадат щастливо, любещо семейство.
Раиса и момичетата излязоха от метрото на ъгъла на „Остоженка“ и „Новокримски прелез“, за да стигнат до техните училища, проправяйки си път през снега. Раиса искаше да запише момичетата в едно и също училище, където и тя да преподава, за да бъдат и трите заедно. Решението обаче бе взето от училищните власти на по-високо равнище: Зоя да постъпи в 1535-о училище. В него обаче приемаха само деца от горния курс и Елена трябваше да отиде в друго начално училище. Раиса възрази, тъй като на практика в повечето училища учениците от началния и средния курс се обучават заедно и не е нужно сестрите да се разделят. Но възражението ѝ бе отхвърлено. Децата ходят на училище, за да създадат връзки с държавата, а не да се крият в убежището на семейството. Раиса нямаше какво да възрази на тази логика, но ѝ провървя да намери място на учителка в 1535-о училище и тя се съгласи, за да може да наглежда Зоя. Въпреки че Елена беше по-малка и очевидно притеснена, че трябва да ходи на училище в големия непознат град, Раиса беше по-загрижена за Зоя. Тя бе изостанала в учението, защото селското им училище по равнище на образованието отстъпваше на московското. Безспорно беше много интелигентна. Но знанията ѝ бяха разпокъсани и несистемни, а самата тя се държеше предизвикателно и категорично отказваше да полага усилия да настигне връстниците си и да се сприятели с тях, сякаш беше въпрос на принцип да си остане в самота.